Тоя концерт бе прекъснат от съобщението, че вечерята е готова. В същия момент влезе ловецът. Той се беше погрижил за храната на конете, с други думи, просто ги бе пуснал из ливадите. Горките животни щяха да се задоволят да попасат редкия мъх по скалите или някои жалки водорасли, а на следния ден щяха сами да дойдат и да продължат работата си.
— Saell vertu — каза Ханс с влизането си.
После спокойно, като автомат, еднакво безстрастно, целуна домакина, домакинята и деветнадесетте деца.
След тази церемония насядахме около масата, двадесет и четири души, следователно един връз друг в буквалния смисъл на думата. Най-облагодетелствуваните имаха само по две хлапета върху коленете си.
Но щом се появи супата, сред тоя малък свят се въдвори тишина, необичайна дори за исландските деца. Домакинята ни поднесе доста вкусна чорба от лишеи, последва огромно парче сушена риба, плувнало в гранясало двадесетгодишно масло, което е за предпочитане пред прясното масло според гастрономическите схващания на исландците. Предложиха ни и нещо като кисело мляко — „skyr“, с хвойнов сок и сухари. Пихме цвик, разреден с вода, който тук наричаха „blanda“. Дали тая необикновена храна бе вкусна, или не, не можах да преценя. Бях гладен и за десерт излапах до последна хапка гъстата елдова каша.
След яденето децата изчезнаха. Възрастните насядаха около огнището, в което гореше торф, сухи изтравничета, кравешки тор и кости от сушена риба. След това „сгряване“ всеки се прибра в стаята си. Домакинята предложи според обичая да ни свали чорапите и панталоните, но след като й отказахме най-любезно, тя не настоя и аз можах най-после да се сгуша в сламената си постеля.
На следната сутрин в пет часа ние се сбогувахме с исландския селянин. Чичо ми с мъка успя да го накара да приеме скромно възнаграждение и Ханс даде знак за тръгване.
На стотина крачки от Гардер местността започна да се изменя. Почвата стана мочурлива и трудно се вървеше. Вдясно планинските вериги се простираха безкрайно като огромна система от някакви естествени укрепления, покрай които вървяхме. По пътя си често срещахме рекички, които трябваше да преминаваме през брод, като гледахме да не измокрим багажа.
Местността ставаше все по-пустинна. От време на време обаче зървах някоя човешка сянка, която сякаш бягаше в далечината. Ако лъкатушенията на пътя ни приближеха неочаквано до тия привидения, обхващаше ме внезапно отвращение при вида на подутата оголена глава с лъскава кожа и отвратителните рани, които се виждаха изпод дрипите.
Нещастното същество не протягаше обезобразената си ръка, а напротив, побягваше, но не толкова бързо, и Ханс успяваше да го поздрави с обичайното „saell vertu“.
— Spetelsk! — казваше той.
— Прокажен! — повтаряше чичо ми.
Самата дума извикваше отвращение. Тази ужасна болест, проказата, е доста разпространена в Исландия. Тя не е заразителна, но наследствена и на тия нещастници е забранено да се женят.
Тия призраци не можеха да разведрят пейзажа, който ставаше все по-мрачен. В краката ни бяха изчезнали и последните стръкчета трева. Не се виждаше нито едно дръвче, като изключим няколко китки ниски брези, подобни на храсталаци. Никакви животни освен няколко коня, които стопаните им не можеха да нахранят, и те скитаха по навъсените полета. От време на време някой сокол се рееше сред сивите облаци и се стрелваше на юг. Оставях се да ме завладее тъгата на тази дива природа и спомените ме отнасяха в родната страна.
Трябваше да преминем няколко малки, незначителни фиорди, а накрая и един истински залив. Морето беше спокойно и това ни позволи да преминем, без да се бавим, и да достигнем селцето Алфтанес, разположено на една миля оттук.
Привечер преминахме през брод Алфа и Ета — две реки, богати с пъстърва и щука — и се принудихме да нощуваме в една изоставена колиба, която спокойно можеше да бъде свърталище на всички дяволчета от скандинавската митология. Без съмнение злият дух на студа си беше избрал това място и цяла нощ бесува.
Следният ден не донесе нищо забележително. Все същата мочурлива почва, същото еднообразие, същата тъжна гледка. Привечер бяхме изминали половината от цялото разстояние и останахме да нощуваме в „annexia“ Крьозолбт.
На 19 юни изминахме цяла миля по застинала лава. Местните жители наричат тази почва „hraun“. Повърхността й беше набраздена и приличаше ту на опънати, ту на навити кабели. От съседните планини се спускаше огромен поток от лава. Това бяха изгаснали вулкани, но тия остатъци свидетелствуваха за предишната им сила. Тук-там обаче на повърхността на земята пълзяха парите на няколко горещи извора. Нямахме време да наблюдаваме тия редки явления. Трябваше да продължим пътя си. Скоро конете ни отново нагазиха в мочурлива почва. Тук-там се виждаха малки езерца. Сега вече вървяхме на запад, бяхме заобиколили големия залив Факса и двойният заснежен връх на Снефелс се издигаше сред облаците на по-малко от пет мили разстояние.