Не искам да злословя срещу тия нещастни църковни служители, които всъщност са крайно бедни, те получават от датското правителство съвсем жалка заплата и четвъртинка от десятника на енориашите си — незначителна сума, която не достига и шестдесет марки. Това ги принуждава да работят, за да си изкарат прехраната. А когато човек ходи на лов, лови риба, подковава коне, той придобива държането, говора и навиците на ловец, рибар и други недодялани хора. Още същата вечер разбрах, че добродетелта въздържание е чужда на нашия хазяин.
Чичо ми бързо съобрази с кого има работа — вместо един приятен и достопочтен учен той видя някакъв недодялан, груб селянин. И затова реши да предприеме в най-скоро време своята голяма експедиция и да напусне тая негостоприемна енория. Без да обръща внимание на умората си, той реши да прекара няколко дни в планината.
Още на следния ден след пристигането ни в Стапи започнахме приготовленията за заминаването. Ханс нае трима исландци за пренасянето на багажа вместо конете, но тия мъже щяха да се върнат, щом достигнем дъното на кратера, и щяха да ни оставят сами да се грижим за себе си. Това бе предварително уговорено.
По тоя случай чичо ми трябваше да разкрие пред ловеца намеренията си да продължи изследването на вулкана до крайните предели.
Ханс се задоволи да кимне с глава. За него беше все едно дали ще отиде там, или другаде, дали ще навлезе в недрата на острова, или ще го обходи. А пък аз до тоя момент се разсейвах през време на пътуването и бях позабравил какво ни предстои, но сега чувствувах как ме обзема силно вълнение. Какво да се прави? Трябваше да се опитам да се противопоставя на професор Лиденброк още в Хамбург, а не в подножието на Снефелс.
Една мисъл не ми даваше покой — ужасяваща мисъл, която можеше да разклати дори и по-здрави нерви от моите.
„Сега ще се изкачим по Снефелс — си мислех аз. — Добре. Ще разгледаме кратера му. Добре. И други са го правили, пък не са умрели. Но с това работата не свършва. Ако се открие някакъв път до недрата на земята, ако този проклетник Сакнусем е казал истината, ние ще се загубим в подземните галерии на вулкана. А няма никаква гаранция, че Снефелс е изгаснал. Може ли човек да бъде сигурен, че той не е готов да изригне пак. Звярът спи от 1219 година насам, но това означава ли, че няма пак да се събуди? А ако се събуди, какво ще стане с нас?“
Заслужаваше човек да се замисли върху това и аз се замислих. Щом заспя и почвам да сънувам, че изригват вулкани, а да играя ролята на сгурия ми се виждаше твърде жестоко.
Най-после не издържах и реших да поговоря с чичо си колкото е възможно по-деликатно и да му представя работата, като напълно възможно предположение.
Потърсих го, споделих с него опасенията си и се оттеглих, оставих го свободно да си изкара яда.
— За това съм мислил — отвърна той просто.
Какво ли значеха тия думи? Може би той щеше да се вслуша в гласа на разума? Може би щеше да се откаже от намеренията си? Това беше прекалено хубаво и за това ми се струваше невъзможно.
Не посмях да го попитам. След малко той каза:
— За това съм мислил. С пристигането ни в Стапи аз се занимавам с тоя важен въпрос, който току-що повдигна пред мене, защото не бива да постъпваме неблагоразумно.
— Разбира се — казах аз натъртено.
— От шестстотин години насам Снефелс мълчи, но той може и да проговори. Обаче изригванията винаги са предшествувани от напълно известни явления. Разпитах местните жители, проучих почвата и мога да ти кажа, Аксел, че вулканът няма да изригне.
Останах изумен от това уверение и не знаех какво да отговоря.
— Ти се съмняваш в думите ми? — запита чичо. — Тогава последвай ме.
Тръгнах неволно. Излязох от свещеническия дом и професорът пое по една пряка пътека, която минаваше през някакъв процеп на базалтовата стена и се отдалечаваше от морето. Скоро бяхме в открито поле, ако можеше така да се нарече огромното натрупване на вулканична лава. Сякаш град от грамадни камъни, трап33, базалт, гранит и всякакви други вулканични скали бе очукал тази местност.
Тук-там из въздуха се издигаха пари; тия бели пари, наречени на исландски „reykir“, излизаха от горещи минерални извори. Тяхната сила свидетелствуваше за вулканичната активност на почвата. Това сякаш потвърждаваше опасенията ми, но за безкрайна моя изненада чичо каза:
— Виждаш ли тия изпарения, Аксел, те подсказват, че няма защо да се боим от изстъпленията на вулкана!
— Как така? — провикнах се аз.