Под нас, на три хиляди и двеста стъпки, се разстилате морето. Границата на вечните снегове бе задмината. В Исландия тя е доста ниска поради постоянните валежи. Беше ужасно студено, вятърът духаше силно. Чувствувах се изтощен. Професорът разбра, че краката ми отказват да се подчиняват и въпреки нетърпението си реши да спрем. Той направи знак на ловеца, който само поклати глава и каза:
— Ofvanfor.
— Трябвало да отидем още по-високо — каза чичо ми. И той запита Ханс за причината на този отговор.
— Mistour — отвърна водачът.
— Ja, mistour — довтори един от исландците с уплашен глас.
— Какво значи тая дума? — попитах аз с тревога.
— Погледни — каза чичо ми.
Погледнах към равнината: огромен стълб пясък и прах, примесен със ситна пемза, се издигаше нагоре и се извиваше като вихрушка. Вятърът го носеше към склоновете на Снефелс, на които бяхме стъпили. Тази плътна завеса, спусната пред слънцето, хвърляше сянка върху планината. Наклонеше ли се смерчът, щеше да ни обгърне в бесния си вихър. Това явление, което исландците наричат именно „Mistour“ се случва често, щом повее вятър откъм ледниците.
— Hastiet, Hastiet! — се провикна водачът ни.
Без да зная датски, веднага разбрах, че трябва да последваме бързо Ханс. Той започна да обхожда конуса на кратера, но косо, за да улесни вървежа; след миг смерчът се блъсна в планината и тя потрепери от удара, камъните, вдигнати от вихъра, полетяха като дъжд по време на изригване. За щастие ние се намирахме вече на отвъдния склон на планината и бяхме вън от всяка опасност; ако водачът ни не бе проявил предвидливост, нашите тела, превърнати на прах, щяха да паднат надалеч като съставна част от някой неизвестен метеор.
Но Ханс сметна за неблагоразумие да прекараме нощта на открития склон на планината и ние продължихме зигзагообразното си изкачване. Оставаше ни да преодолеем само хиляда и петстотин стъпки, но те ни отнеха пет часа. Само в заобикаляния, криволичене и връщане в обратна посока изминахме едно разстояние най-малко от три левги. Изнемогвах. Умирах от студ и от глад. Поразреденият въздух не ми достигаше.
Най-сетне в единадесет часа вечерта при пълен мрак достигнахме върха на Снефелс. Преди да се приютя във вътрешността на кратера, можах да се полюбувам на „среднощното слънце“, което бе достигнало най-ниската точка в своя път и хвърляше бледите си лъчи върху заспалия в краката ми остров.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Излапахме бързо-бързо вечерята и нашата малка група се разположи колкото може по-удобно. Постелята ни беше твърда, подслонът — не много сигурен, а положението ни, на пет хиляди стъпки над морското равнище, беше твърде тежко. Въпреки това аз прекарах много спокойна нощ. Отдавна не бях спал тъй добре. Дори не сънувах.
На следната сутрин се събудихме полупремръзнали от доста студения въздух и облени от лъчите на грейналото слънце. Напуснах гранитното си легло и отидох да се порадвам на великолепната гледка, която се откриваше пред очите ми.
Намирах се на южния връх на Снефелс. Оттук погледът ми обхващаше по-голямата част от острова. От тази височина бреговете изглеждаха по-ниски, а вътрешността — някак вдлъбната. Гледката наподобяваше Хелбесмерова релефна карта, просната пред краката ми. Тук-там виждах дълбоки долини, бездните зееха като кладенци, езерата приличаха на някакви локви, а реките — на ручеи. Вдясно се редуваха безброй ледници и остри планински върхове, някои от тях бяха забулени в лека мъгла. Тия необозрими планински вериги със сякаш разпенена снежна покривка ми напомняха повърхността на развълнувано море. Обърнех ли се на запад, виждах океана, който се простираше в цялото си величие като продължение на тия вълнообразни върхове. Окото ми едва можеше да различи къде свършваше земята и къде почваше морето.
Прехласнах се да съзерцавам тия планински върхове, но този път не ми се зави свят, сякаш бях свикнал най-сетне да гледам отвисоко. Възхитеният ми поглед се къпеше в прозрачните слънчеви лъчи, забравих кой съм, забравих къде се намирам, живеех с живота на духовете и самодивите, тия въображаеми обитатели от скандинавската митология. Опивах се от сладостната омая на висините и не мислех за бездните, в които моята съдба щеше да ме въвлече след малко. Чичо ми и Ханс се приближиха и присъствието им ме възвърна към действителността.
Чичо ми се обърна на запад и посочи някаква лека пара, някаква мъгла — смътно очертана земя, която доминираше на самия хоризонт на океана.
— Гренландия — поясни той.
— Гренландия ли? — извиках аз.
— Да. Само тридесет и пет левги ни разделят от нея и когато се топят ледовете, белите мечки, носени върху ледените блокове от север, достигат чак до Исландия. Но това не е съществено. Ние сме на Снефелс, ето и двата му върха — единият на юг, а другият на север. Сега Ханс ще ни каже името, което исландците са дали на върха, върху който сме стъпили.