На този въпрос Ханс отвърна:
— Скартарис.
Чичо ми ме погледна победоносно и каза:
— Към кратера!
Кратерът на Снефелс представлява обърнат конус, отворът на който бе приблизително половин левга в диаметър. Прецених, че дълбочината му достига две хиляди стъпки. Човек може да си представи състоянието на този резервоар, когато е бил пълен с гръм и пламъци. Дъното на тази фуния едва ли имаше повече от петстотин стъпки обиколка, а умереният й наклон улесняваше достъпа до най-долната й част. Неволно сравних кратера с разширена цев на огромна пушка-шишане и се ужасих от това сравнение.
„Само луди могат да се спуснат в тази цев, когато пушката може би е заредена и може да гръмне при най-малкото сътресение“ — помислих си аз.
Но не можех да се откажа. С видимо безразличие Ханс отново застана начело на нашата група. Последвах го безропотно.
За да улесни слизането, Ханс описваше от вътрешната страна на конуса дълги елипси, трябваше да се върви сред вулканични скали. Някои от тях се откъртваха, търкулваха се и подскачаха надолу до дъното на бездната. Падането им предизвикваше ехо, което се повтаряше с чудна звучност.
На места в конуса срещахме вътрешни ледници. Тогава Ханс вървеше извънредно предпазливо, опипваше почвата с железния си бастун, за да открие пукнатините. При съмнителни места стана нужно да се привържем един о друг с дълго въже, така че ако някой от нас се подхлъзнеше внезапно, неговите другари да могат да го задържат. Тази солидарност беше уместна. Но тя не изключваше всяка опасност.
Въпреки трудностите при спускането по непознати на водача склонове, пътят ни премина благополучно, като изключим, че един от исландците изтърва вързоп с въжета, който полетя по най-късия път към дъното на бездната.
На пладне стигнахме дъното. Вдигнах глава и видях горното отверстие на конуса, в което се очертаваше къс от небето. Окръжността му беше чувствително смалена, но почти идеална. В една точка се открояваше, сякаш забит в безкрайността, върхът на Скартарис.
В дъното на кратера зееха три комина, през които централното огнище е бълвало лава и пари, когато Снефелс е изригвал. Всеки един от тия отвори имаше около сто стъпки в диаметър. Те бяха зинали пред краката ни. Нямах сили да погледна вътре. Професор Лиденброк побърза да разгледа тяхното разположение. Той се задъхваше от вълнение, пробягваше от един комин на друг, ръкомахаше и издаваше нечленоразделни звуци. Седнали върху късове лава, Ханс и другарите му го наблюдаваха — те го сметнаха очевидно за побъркан.
Внезапно чичо ми нададе вик. Помислих, че се е подхлъзнал и паднал в една от бездните. Но нищо подобно не бе се случило. Заварих го с разперени ръце, разкрачен, изправен пред една гранитна скала, поставена в центъра на кратера като някакъв огромен пиедестал за статуята на Плутон. Той беше застинал в позата на изумление, но неговото изумление скоро отстъпи място на безумна радост.
— Аксел! Аксел! — развика се той. — Ела! Ела!
Затичах се. Ханс и исландците не се и помръднаха.
— Погледни — каза професорът.
Аз също се изумих, но не споделих радостта му. Върху западната страна на тази скала разчетох, написано с полуизтрити от времето рунически букви, едно хиляди пъти прокълнато име:
— Арне Сакнусем! — извика чичо ми. — Още ли се съмняваш?
Не отговорих нищо и се върнах отчаян на пейката си от застинала лава. Този факт ме порази.
Не помня колко време съм стоял така, потънал в размишления. Зная само, че когато вдигнах глава, видях чичо си и Ханс сами в дъното на кратера. Исландците бяха освободени и те навярно се спущаха сега надолу по склоновете на Снефелс, за да се върнат в Стапи.
Ханс спеше спокойно до една скала върху поток застинала лава. Чичо ми се въртеше в дъното на кратера като див звяр, попаднал в клопката на някой ловец. Нямах никакво желание, нито пък сили да стана. Последвах примера на водача и се унесох в мъчителна дрямка. Струваше ми се, че долавям шумове и трусове, идващи от недрата на планината.
Така протече първата нощ в дъното на кратера.
На следната сутрин на върха на конуса надвисна мрачно, тежко, сиво небе. Това разбрах не толкова от настъпилата тъмнина в бездната, колкото от яростта, която обзе чичо ми.
Стана ми ясна причината за лошото му настроение и в сърцето ми трепна смътна надежда. Ще обясня защо.