От трите пътя, които се откриваха пред нас, само един е бил взет от Сакнусем. По думите на исландския учен пътят можел да се познае по това, че сянката на Скартарис се простирала до самия ръб на отвора в последните дни на месец юни — особеност, отбелязана в криптограмата.
Този остър връх можеше да бъде оприличен на стрелката на огромен слънчев часовник, сянката на който в определен ден посочва пътя за центъра на земята.
Но щом нямаше слънце, нямаше да има и сянка и следователно това указание не можеше да ни послужи. Беше 25 юни и ако в продължение на шест дни времето бъде облачно, щяхме да бъдем принудени да отложим наблюденията си за някоя друга година.
Няма да описвам безпомощната ярост на професор Лиденброк. Денят премина, но никаква сянка не се простря на дъното на кратера. Ханс не се помръдна от мястото си, макар че, ако изобщо е мислел нещо, той сигурно се е чудел какво ли чакаме. Чичо ми нито веднъж не ми заговори. Погледът му, неизменно устремен към небето, се губеше в сивата му мъглявост.
На 26 юни пак нищо. Дъжд, примесен със сняг, валя през целия ден. Ханс построи от късове лава една колиба. Забавлявах се, като проследявах хилядите импровизирани водопадчета, които се стичаха по склоновете на конуса и се разбиваха с оглушителен рев във всеки срещнат камък. Чичо ми вече не се сдържаше. Наистина дори и по-търпелив да беше, имаше за какво да се ядосва, все едно кораб да заседне до самото пристанище.
Но след всяко нещастие провидението изпраща радост. То готвеше за професор Лиденброк удовлетворение, което можеше да се сравни само с отчаянието му.
На следния ден небето бе все още заоблачено, но в неделя, 28 юни, предпоследния ден на месеца, с новолунието дойде и промяна на времето. Слънцето плисна като из ведро своите лъчи в кратера. Всяко възвишение, всяка скала, всеки камък, всяка грапавина получи дял от благотворните лъчи и хвърли сянката си върху земята. Сянката на Скартарис се открои като някакво острие и започна незабелязано да се върти заедно със слънцето.
Чичо ми пък се въртеше с нея.
По обед, когато сянката беше най-къса, тя леко близна ръба на средния комин.
— Тук е! — извика професорът. — Тук! Към центъра на земята — прибави той по датски.
Погледнах Ханс.
— Forut — каза спокойно водачът.
— Напред — повтори чичо ми.
Беше един часа и тринадесет минути следобед.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Истинското пътешествие започна. До този момент, като изключим умората, бяхме срещнали малко трудности, но отсега нататък ние буквално щяхме да се сблъскваме с тях на всяка крачка.
Още не бях надникнал в бездънната бездна, в която щях да се спусна. Тоя момент бе настъпил. Аз все още можех да реша дали да предприема това пътешествие, или да се откажа от него. Но ме беше срам от ловеца. Ханс приемаше авантюрата с такова спокойствие и безразличие, с такова абсолютно пренебрежение към опасностите, че целият се зачервих при мисълта, че мога да се покажа по-несмел от него. Ако бях сам, щях да отрупам чичо си с куп най-сериозни възражения, но в присъствието на водача нищо не казах. Мислите ми полетяха към хубавата ми фирландка. Приближих до централния комин.
Споменах вече, че той имаше около сто стъпки в диаметър или триста стъпки окръжност. Наведох се над една надвиснала над него скала и погледнах. Косите ми настръхнаха. Обхвана ме чувство на пустота и усетих как центърът на тежестта ми се измества. Започна да ми се вие свят, сякаш бях пиян. Няма нищо по-замайващо главата от притегателната сила на бездната. Щях да падна, но ръката на Ханс ме задържа. Уроците в Копенхаген излязоха недостатъчни.
Макар че хвърлих само бегъл поглед, успях да видя устройството на бездната. По почти отвесните й страни стърчаха многобройни издатини, които можеха да улеснят спускането. Стъпала имаше, перила обаче липсваха. Едно въже, вързано при самия отвор, би било достатъчно да ни поддържа, но как ще го развържем, когато стигнем до другия му край?
За да се справи с тази трудност, чичо ми приложи твърде прост начин. Той разви едно въже, дебело колкото палец и дълго четиристотин стъпки, пусна в бездната едната му половина, преметна го около издаден блок застинала лава и чак тогава пусна и другия му край в кладенеца. Всеки от нас можеше да се спусне в бездната, като се хване за двойното въже, което не можеше да се развърже. Слезем ли на двеста стъпки дълбочина, въжето може лесно да се прибере, като се освободи единият му край и се издърпа другият. Това упражнение можеше да се повтори usque ad infinitum34.
— Сега — каза чичо ми, след като привърши приготовленията си — да се занимаем с багажа. Ще го разпределим в три денка и всеки ще нарами един. Ще носим само чупливите уреди.