Безстрашният професор очевидно не включваше нас в тази категория.
— Ханс — добави той — ще се нагърби с инструментите и част от хранителните припаси, ти, Аксел — с една трета от храната и оръжието, а пък аз ще взема деликатните уреди и останалата храна.
— А кой ще носи дрехите и всички тия въжета и стълби? — запитах аз.
— Те ще слязат сами.
— Как така? — запитах учудено.
— Сега ще видиш.
Чичо ми беше решителен човек. По негово нареждане Ханс събра в един денк нечупливите предмети; този пакет бе здраво завързан и просто хвърлен в бездната.
Разнесе се глухо свистене, предизвикано от разместването на въздушните пластове. Надвесен над бездната, чичо ми проследи със задоволство полета на денка и се изправи, едва след като той изчезна от погледа му.
— Добре — каза той. — А сега е нашият ред.
Нека всеки разумен човек се запита дали е възможно да чуеш подобни думи, без да изтръпнеш?
Професорът нарами пакета с уредите, Ханс взе инструментите, а пък аз се заех с оръжието. Спускането започна в следния ред: най-напред Ханс, после чичо ми и накрая аз. То се извършваше при дълбока тишина, нарушавана само от падането на каменни отломки, които полетяваха в бездната.
Оставих се, тъй да се каже, да се хлъзгам по двойното въже, което бях стиснал здраво с едната ръка, а с другата търсех опора с бастуна си. Мислех само за едно: да не изгубя опорната си точка. Въжето ми се виждаше много слабо, за да издържи тежестта на трима ни. Затова си служех с него, колкото може по-малко, и вършех чудеса, за да запазя относително равновесие по издатините на лавата, които налучквах с краката си като с ръка.
Когато някое от тия хлъзгави стъпала се разклатеше под краката на Ханс, той ни предупреждаваше със спокойния си глас:
— Gift akt!
— Внимание! — повтаряше чичо ми.
След половин час кацнахме върху една здраво закрепена в стената на комина канара.
Ханс дръпна единия край на въжето. Другият му край се издигна нагоре, прехвърли се през горната скала, въжето падна и повлече парченца лава и каменни отломки, които се посипаха като дъжд или по-точно казано, като опустошителна градушка.
Надникнах от края на тясната площадка, но дъното на бездната още не се виждаше.
Повторихме маневрата с въжето и след половин час стигнахме на нови двеста стъпки дълбочина.
Не зная дали и най-запаленият геолог би се опитал при такова слизане да изучава естеството на земните пластове, които ни заобикаляха. Мен лично никак не ме безпокоеше това, дали бяха плиоценови, миоценови, еоценови, юрски, кредникови, триасови, каменовъглени, девонски, силурски или примитивни напластявания. Но професорът навярно бе направил някои наблюдения и си бе взел бележки, защото при една от нашите спирки той ми каза:
— Колкото по-надолу слизам, толкова по-уверен ставам. Разположението на тези вулканични пластове напълно оправдава теорията на Дейви. Това са първични слоеве. Тук е станала химическата реакция на металите, възпламенени при съприкосновение с въздуха и водата. Аз отхвърлям решително хипотезата за някакъв вътрешен огън. Впрочем в това сами ще се уверим.
Винаги все същото заключение! И разбира се, нямаше защо да си губя времето да споря. Мълчанието ми бе изтълкувано като съгласие и спускането продължи.
Минаха три часа, но дъното на кладенеца все още не се виждаше. Вдигнах глава и зърнах отвора, който бе чувствително умален. Отвесните му стени бяха леко наклонени навътре и започваха да се приближават. Мракът постепенно се сгъстяваше.
Но ние продължавахме да се спущаме надолу. Струваше ми се, че откъртените от стените камъни падаха с все по-глух тътен, което подсказваше, че наближаваме дъното на бездната.
Бях преброил точно броя на маневрите с въжето и затова можах да направя точна сметка за изтеклото време и достигнатата дълбочина.
Бяхме повторили четиринадесет пъти маневрата, която траеше по половин час. Това правеше седем часа, към които трябваше да се прибавят четиринадесет почивки от по четвърт час, което прави три часа и половина или всичко — десет часа и половина. Бяхме тръгнали в един и сега навярно беше единадесет часа вечерта.
Колкото за дълбочината, до която бяхме стигнали, четиринадесет маневри с въже, дълго двеста стъпки, се равняваха на две хиляди и осемстотин стъпки.
В този момент гласът на Ханс се разнесе:
— Halt!
Спрях точно когато щях да ударя главата на професора с краката си.
— Пристигнахме — каза чичо ми.
— Къде? — запитах аз, докато се спусках при него.
— В дъното на отвесния комин.