— Няма ли друг изход от него?
— Виждам някакъв тунел, който завива вдясно. Но това ще видим утре. Най-напред ще се навечеряме и после ще спим.
Мракът не беше съвсем непрогледен. Отворихме раницата с провизиите, нахранихме се и се настанихме колкото може по-удобно върху постелята си от камъни и отломки лава.
Когато легнах по гръб и отворих очи, видях на края на тази дълга три хиляди стъпки тръба, превърнала се в огромен телескоп, една светла точка.
Това бе звезда, която не излъчваше почти никакво сияние. Според изчисленията ми трябваше да бъде бета на Малката мечка.
Веднага след това заспах непробуден сън.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
В осем часа сутринта ни събуди светъл слънчев лъч. Хилядите бляскави фасети на лавата го отразяваха и го пръскаха като дъжд от искри. Тази светлина беше достатъчно силна и можехме да различаваме обкръжаващите ни предмети.
— А сега, Аксел, какво ще кажеш? — запита чичо ми, като потриваше ръце. — Прекарал ли си някога но-спокойна нощ у нас на Кьонигщрасе? Никакво дрънкане на каруци, никакви викове на улични продавачи, никакви разправии на лодкари!
— Не ще и съмнение, че в дъното на този кладенец е много тихо, но в това спокойствие има нещо зловещо.
— Хайде де — извика чичо ми. — Ако почнеш отсега да се плашиш, какво ли ще бъде по-нататък? Та ние не сме проникнали дори с една педя под земята.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че ние сме достигнали само равнището на острова. Дъното на тази дълга отвесна тръба, която стига до кратера на Снефелс, се намира приблизително на морското равнище.
— Положителен ли сте?
— Абсолютно. Виж барометъра и сам ще се увериш.
Наистина живакът постепенно се бе покачвал, докато сме се спускали надолу, и бе спрял на двадесет и девет инча.
— Виждаш, че налягането е само една атмосфера. С нетърпение очаквам момента, когато манометърът ще замести този барометър.
Тоя уред щеше да ни стане излишен тогава, когато атмосферното налягане надхвърли границата, изчислена на морското равнище.
— Увеличаването на налягането няма ли да бъде тежко за нас? — запитах аз.
— Не. Ние ще слизаме бавно и дробовете ни ще свикват да вдишват все по-сгъстен въздух. На въздухоплавателите, които се изкачват във високите атмосферни пластове, въздухът не достига, а ние може би ще имаме повече въздух, отколкото ни е необходимо. Но последното е по-добре. Да не губим време. Къде е денкът, който хвърлихме, преди да слезем?
Едва тогава си спомних, че снощи го търсихме напразно. Чичо ми запита Ханс, който се взря внимателно със силните си очи на ловец, и каза:
— Der luppe!
— Там горе.
И наистина денкът се беше закачил на ръба на някаква скала и увиснал на стотина крачки над главите ни. Пъргавият исландец веднага се покатери като същинска котка и след няколко минути слезе с денка.
— А сега да хапнем — каза чичо ми — Но да хапнем като хора, на които предстои дълъг път.
Сухарите и сушеното месо бяха полети с няколко глътки вода, примесена с хвойнова ракия.
След като се нахранихме, чичо ми извади от джоба си бележник, прегледа един подир друг разните уреди и отбеляза следните данни:
Понеделник, 29 юни.
Хронометър: 8 часа и 17 минути сутринта. Барометър: 29 инча 7.
Термометър: 6 градуса. Посока: И-Ю-И.
Последната забележка се отнасяше до тъмната галерия, а посоката определихме с компаса.
— Сега, Аксел — извика професорът възторжено, — наистина ще проникнем в земните недра. Именно от този момент започва нашето пътешествие.
И той хвана с едната ръка увисналия на врата му румкорфов апарат, а с другата съедини електрическия ток със спиралата във фенера. Обилна светлина разпръсна тъмнината в тунела.
Ханс носеше още един апарат, който също запалихме. Това остроумно приложение на електричеството щеше да ни позволи да вървим дълго време дори и сред най-възпламенителните газове, като използуваме изкуствена дневна светлина.
— Да тръгваме — каза чичо ми.
Всеки нарами денка си. Ханс тласкаше пред себе си пакета с въжетата и дрехите и ние навлязохме в тунела.
Преди да потъна в тази мрачна галерия, вдигнах очи и за последен път видях през отвора на огромната тръба исландското небе, което „ми бе писано нивга вече да не видя“.
При последното изригване през 1219 година лавата си проправила път през тоя тунел. Тя бе покрила стените му с дебел, бляскащ пласт, който отразяваше електрическата светлина, от което ставаше значително по-светло.
Трудността на пътя се свеждаше до това, да не се подхлъзваме прекалено силно по 45-градусовия наклон. За щастие разните грапавини на терена ни служеха за стъпала и ни позволяваха да слизаме, а багажа ни, вързан на дълго въже, се хлъзгаше надолу.