Но това, което ни служеше за стъпала, на места се превръщаше в сталактити: тук-таме лавата бе шуплива и образуваше малки закръглени колби. Матови кварцови кристали, провесени от свода като полилеи, украсени с прозрачни стъкловидни висулки, сякаш светваха при минаването ни. Човек би казал, че духовете на бездната бяха илюминирали палата си, за да посрещнат гостите от земята.
— Какво великолепие! — провикнах се аз неволно. — Каква гледка, чичо. Полюбувайте се на тия багри на лавата, които се преливат от тъмнобакърен до яркожълто. Погледнете кристалите, които приличат на светещи глобуси!
— А, вече ти харесва, Аксел? — отвърна чичо ми. — Намирам всичко това наистина великолепно, мое момче! Надявам се, че ще видиш още по-хубави неща. Да вървим! Да вървим!
По-точно би било да се каже: „да се плъзгаме“, защото ние се спускахме без мъка по наклонената плоскост. Това бе „Facilis descensus Averni“35 на Вергилий. Компасът, който често поглеждах, неизменно сочеше югоизточна посока. Потокът застинала лава не се отбиваше нито вдясно, нито вляво — вървеше все по права линия.
Температурата обаче не се покачваше чувствително, което оправдаваше теорията на Дейви. Неведнъж поглеждах с учудване термометъра. Два часа след тръгването той показваше само 10 градуса, с други думи, едно повишаване от 4 градуса. Това ме наведе на мисълта, че вървим по-скоро водоравно, отколкото вертикално. Не беше трудно да се определи до каква дълбочина сме стигнали, защото професорът измерваше точно ъгъла на спускането и наклона на пътя, но не казваше резултатите.
Привечер към осем часа той даде знак за спиране. Ханс веднага седна. Окачихме фенерите на една скала. Намирахме се в някаква пещера, дето имаше достатъчно въздух, нещо повече — усещаше се течение. Аз не се помъчих да отгатна произхода му, тъй като от умора и глад бях неспособен да разсъждавам. Бях изразходил много сили в това непрекъснато седем часово слизане и бях изтощен. Думата „спри“ ме зарадва. Ханс постави върху един блок застинала лава провизии и ние се нахранихме с апетит. Едно нещо обаче ме безпокоеше — бяхме изпили половината вода, която носехме. Чичо ми възнамеряваше да възстанови запасите от подземните извори, но досега не бяхме срещнали нито един извор. Споделих опасенията си с чичо.
— Учудваш ли се, че няма извори? — запита ме той.
— Разбира се, и това ме тревожи. Имаме вода само за пет дни.
— Бъди спокоен, Аксел. Уверявам те, че ще намерим вода, и то много повече, отколкото ни е нужно.
— Но кога?
— Щом се свърши тази обвивка от лава. Мислиш ли, че могат да бликнат извори през такива стени?
— Но този поток застинала лава няма ли да продължи до голяма дълбочина? Струва ми се, че не сме слезли много надълбоко.
— Защо мислиш така?
— Ако бяхме проникнали надълбоко във вътрешността на земята, температурата щеше да бъде по-висока.
— Според твоята теория е така — отвърна чичо ми. — А какво показва термометърът?
— Едва петнадесет градуса. Само девет градуса се е повишила, откак сме тръгнали.
— И какъв е изводът?
— Изводът е, че — според най-точни наблюдения — температурата се повишава с един градус всеки сто стъпки. Но известни местни условия могат да повлияят на тези цифри. В Иркутск, Сибир, е забелязано, че температурата се повишава с един градус на всеки тридесет и шест стъпки. Изглежда тия колебания са в зависимост от това, дали скалистата почва е добър, или лош проводник на топлината. Ще прибавя още, че в съседство с угаснал вулкан и в гнайсови почви, температурата се повишава само с един градус на сто двадесет и пет стъпки. Нека вземем последното предположение, което е най-подходящо за случая, и да пресметнем.
— Пресметни, мое момче.
— Нищо по-лесно от това — отвърнах аз, като нахвърлих няколко числа в бележника си. — Девет по сто двадесет и пет са равни на хиляда сто двадесет и пет стъпки дълбочина.
— Съвсем правилно.
— Тогава?
— Според моите наблюдения ние сме достигнали на десет хиляди стъпки под морското равнище.
— Как е възможно?
— Да, или пък цифрите не са цифри!
Изчисленията на професора бяха точни. Бяхме надминали с шест хиляди стъпки най-големите дълбочини, достигнати от човека — мините Киц Бал, Тирол и тия във Вютемберг, Бохемия.
Температурата на това място трябваше да достигне осемдесет и един градуса, а беше едва петнайсет. Това ме накара да се замисля сериозно.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
На другия ден, вторник, 30 юни, в шест часа сутринта спускането продължи.