Вървяхме пак по същия тунел от лава — същински естествен наклон като дъските, които все още заместват стълбите в някои стари къщи. Вървяхме така до дванайсет часа и седемнайсет минути. Точно в този момент настигнахме Ханс, който току-що се беше спрял.
— Ах! — възкликна чичо ми. — Достигнахме края на вулканичния комин.
Огледах се наоколо. Намирахме се на някакъв кръстопът, откъдето се разклоняваха два еднакво мрачни и тесни тунела. Кой ли път трябваше да следваме? Не беше лесно да се разреши този въпрос.
Но чичо ми не искаше да покаже пред мен и пред водача, че се двоуми. Той посочи източния тунел и скоро тримата навлязохме в него.
Впрочем всяко колебание пред тия два пътя би се проточило безкрайно, тъй като ни липсваше каквото и да било указание, което да ни улесни в избора, и трябваше да се доверим напълно на случайността.
Наклонът на новата галерия беше незначителен, а размерите й — твърде неравномерни. На места се извиваха високи сводести арки като тавана на някакъв готически храм. Тук художниците на Средновековието са могли да изучат различните образци на тази църковна архитектура с остроъгълни арки. Една миля по-далеч бяхме принудени да се навеждаме под ниски сводове в романски стил — дебели колони се огъваха под арките. На места галерията се превръщаше в ходове, направени сякаш от бобър. Тогава ние бяхме принудени да пълзим през тия тесни проходи.
През цялото време топлината беше поносима. Неволно си представих каква горещина е била, когато изригваните от Снефелс лави са минавали по този толкова спокоен сега път. Представих си огнените потоци, които са се разбивали по ъглите на тунела и как са се събирали нажежени пари в това тясно пространство.
„Дано старият вулкан не реши пак да се прояви“ — мислех си аз.
Не споделих тия си размишления с чичо Лиденброк. Той не би ме разбрал. Едничката му мисъл бе да вървим все напред и напред. Той вървеше, подхлъзваше се, дори падаше с една увереност, която въпреки всичко заслужаваше да й се възхищаваш.
В шест часа вечерта, след не много уморителната разходка, бяхме отишли около две левги на юг, но едва четвърт миля в дълбочина.
Чичо ми даде знак за почивка. Нахранихме се без много приказки и заспахме, без много да му мислим.
Приготовленията ни за нощуване бяха съвсем прости. За постеля ни служеше походно одеяло, в което се увиваше всеки от нас. Нямаше защо да се страхуваме от студа или от неканени посетители. Пътешествениците, които навлизат в африканските пустини или в лесовете на Новия свят, са принудени да бдят на смени през нощта. Но тук цареше абсолютна самота и пълна безопасност. Не ни заплашваха диваци, нито пък диви зверове.
На следната сутрин се събудихме освежени и отморени. Тръгнахме отново. Както и предишния ден, минавахме през тунел от лава. Не можехме да разпознаем естеството на земните пластове, но вместо да се спуска към глъбините, тунелът ставаше все по-равен. Стори ми се дори, че почвахме да се изкачваме към повърхността на земята. Към десет часа това бе толкова очевидно, а самото изкачване стана толкова уморително, че аз започнах да изоставам.
— Какво има, Аксел? — запита нетърпеливо чичо ми.
— Уморих се — отвърнах аз.
— Как? След три часа разходка по този хубав път?
— Хубав, да. Но уморителен.
— Как! Та ние просто се спускаме надолу.
— Ако нямате нищо против, изкачваме се.
— Изкачвали сме се! — възкликна чичо ми, като повдигна рамене.
— Очевидно. От половин час насам наклонът се измени и ако продължаваме да вървим все така, положително ще се върнем в Исландия.
Професорът тръсна глава като човек, който не иска да слуша. Опитах се да подновя разговора, но той не ми отвърна и даде знак за тръгване. Разбрах, че мълчеше, за да не издаде лошото си настроение.
Аз нарамих решително багажа си и тръгнах бързо по стъпките на Ханс, който вървеше пред чичо ми. Мъчех се да не изоставам — едничката ми грижа бе да не изгубя из очи другарите си. Изтръпвах при мисълта, че мога да се за губя сред този лабиринт.
Впрочем пътят ставаше все по-стръмен и уморителен, но мисълта, че наближаваме повърхността на земята ме утешаваше. С всяка измината крачка тази надежда се засилваше.
По обед стените на галерията се измениха. Забелязах, че електрическата светлина се отразяваше по-слабо по тях. Вместо лава се появиха голи скали, наклонени, а понякога дори и разположени отвесно пластове. Намирахме се сред преходната ера, наречена силурска36.
— Това е очевидно! — провикнах се аз. — Седиментите, оставени от водата, са образували през вторичния период на земята тия шисти, тия варовици и пясъчници. Обърнали сме гръб на гранитния масив и приличаме на хамбургци, които са взели пътя за Хановър, за да отидат в Любек.
36
Силурска ера — пластовете на тази ера се срещат предимно в Англия, в области, обитавани някога от келтското племе силури. Б.пр.