Трябваше да запазя за себе си тия наблюдения, но темпераментът ми на геолог надделя над предпазливостта и чичо Лиденброк чу моите възклицания.
— Какво те прихваща? — запита ме той.
— Вижте — отвърнах аз, като му посочих разнообразните слоеве пясъчници, варовици и първите следи от шисти.
— Е та, какво от това?
— Ето ни в ерата, когато са се появили първите растения и животни.
— Така ли мислиш?
— Но вижте, изследвайте, наблюдавайте!
Накарах професора да освети стените на тунела с фенера. Очаквах поне да възкликне, но той не каза нито дума и продължи пътя си.
Беше ли ме разбрал, или не? Не го ли възпираше накърненото му честолюбие на учен и на по-възрастен роднина да признае, че е сгрешил, когато е избрал източния тунел; не искаше ли той да продължи докрай проучването на този проход? Беше очевидно, че сме изоставили пътя на лавите и този тунел не можеше да ни изведе до огнището на Снефелс.
Започнах да се питам дали не съм преувеличил значението на тези промени в почвата и дали не се лъжех, като мислех, че преминаваме през тия пластове, легнали върху гранитната основа на земята. Казах си: „Ако съм прав, би трябвало да открия останки от някои първични растения и тогава ще трябва да се съгласим с очевидното. Да потърсим.“
Не бях изминал и сто крачки, а пред очите ми се изпречиха неопровержими доказателства. Така и трябвате да бъде, тъй като през силурската ера в моретата е имало повече от хиляда и петстотин вида растения и животни. Краката ми, привикнали с твърдата почва на лавата, внезапно нагазиха в някаква прах, образувана от стритите останки на растения и раковини. По стените ясно личаха отпечатъците на фукуси37 и ликоподи — плавуни. Професор Лиденброк не можеше да се заблуждава повече, но той затваряше очи пред очевидни неща и продължаваше с равна крачка да върви напред.
Твърдоглавието му надминаваше всяка граница. Не се стърпях. Взех една напълно запазена раковина, която бе принадлежала на едно животно, подобно на днешната мокрица, настигнах чичо си и му казах:
— Вижте.
— Е добре — отвърна спокойно той. — Това е раковината на едно мекотело от изчезналите вече триболити. И нищо повече.
— Но от това не заключавате ли, че…
— Това, което и ти заключаваш? Да. Разбира се. Ние сме оставили гранитната основа и пътя на лавите. Възможно е да съм сбъркал пътя, но ще се убедя, че греша, едва когато достигна до края на този тунел.
— Чичо, вие постъпвате правилно и бих ви подкрепил безусловно, ако не ни заплашваше много голяма опасност.
— Каква именно?
— Липсата на вода.
— Тогава, Аксел, ще я пестим.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
И наистина водата трябваше да се пести. Запасите можеха да стигнат само за три дни. Това разбрах по време на вечерята, а надеждата да срещнем някой извор в тия почви от преходния период беше съвсем малка.
На другия ден продължихме да вървим под безкрайните сводове на тунела. Вървяхме, почти без да продумаме. Мълчаливостта на Ханс ни бе заразила.
Пътят не беше кой знае колко стръмен нагоре, понякога дори ми се струваше, че се наклонява надолу. Но това едва ли можеше да успокои професора, защото естеството на пластовете не се променяше и все повече личаха белезите на преходния период.
От електрическата светлина стените, образувани от шисти, варовици и червеникави пясъчници, блестяха ослепително. Човек можеше да си помисли, че се намира в някакъв изкоп, прокаран в Девоншир, областта, която е дала името си на този вид почва. Стените бяха покрити с прекрасен мрамор. Сивозеленикав, прошарен с причудливи бели ивици; друг припламваше в червеникави тонове или жълтееше, изпъстрен с червени петна. По-далеч се виждаха тъмни мрамори, в които варовикът беше ярко оцветен.
Върху повечето от тия мрамори личаха отпечатъци от низши животни, но от снощи насам животинският свят беше почнал да отбелязва очевиден напредък. Вместо триболити забелязах останки на по-съвършени видове. Тук се срещаха риби от рода на ганоидите38 и своеобразни гущери, в които опитното око на палеонтолога би могло да открие първообразните форми на влечугите. Някога девонските морета са гъмжали от такъв вид животни и останките им са се утаили с хиляди върху новообразуваните скали.
Стана очевидно, че изкачваме стълбата на животинското царство, върхът на което се заема от човека. Но професор Лиденброк сякаш не обръщаше внимание на това.
Той очакваше или да зине някакъв кладенец пред краката му, за да продължи спускането, или да се изпречи някакво препятствие, което няма да ни позволи да продължим. Но вечерта дойде, а тия надежди не се сбъднаха.