За щастие осветлението ни бе осигурено от остроумния румкорфов апарат. Ако за нещастие бяхме непредпазливо обходили тази галерия с факли в ръце, ужасна експлозия щеше да сложи край на нашето пътешествие, щеше да унищожи самите пътешественици.
До вечерта обикаляхме из рудника. Чичо ми едва сдържаше нетърпението си, че пътят е все така равен. На двадесет крачки пред нас тъмнината беше непроницаема и това ни пречеше да преценим колко е дълъг тунелът. Бях започвал вече да мисля, че той е безкраен, когато в шест часа вечерта пред нас внезапно се изпречи стена. Нямаше никакъв изход нито вляво, нито вдясно, нито нагоре, нито надолу. Бяхме стигнали, както се казва, до задънена улица.
— Е, толкова по-добре! — извика чичо ми. — Сега поне зная какво е положението. Това не е пътят, следван от Сакнусем, и не ни остава друго, освен да се върнем обратно. Нека починем тази нощ, а до три дни ще стигнем кръстопътя, дето започват двата тунела.
— Да — отвърнах аз. — Ако ни стигнат силите.
— А защо не?
— Защото утре няма вече да имаме вода.
— И смелост ли няма да имаме? — каза професорът, като ме изгледа строго.
Не посмях да му възразя.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
На следния ден тръгнахме рано. Трябваше да бързаме, тъй като ни деляха пет дни път от кръстопътя.
Няма да описвам подробно мъките на връщането. Чичо ми ги понесе с гнева на човек, който чувствува безсилието си, Ханс — с примирението, присъщо на пасивния му характер, а пък аз, трябва да си призная, непрекъснато се оплаквах и изпадах в отчаяние. Нямах сили да се боря срещу злата съдба.
Както бях предвидил, водата се свърши още в края на първия ден. Единствената течност, която остана, бе хвойновата ракия, но това дяволско питие изгаряше гърлото и не можех дори да го гледам. Въздухът почна да ми се вижда задушен, умората ме сковаваше. На няколко пъти щях да припадна. Тогава всички спираха. Чичо ми или исландецът се мъчеха да ме свестят. Видях, че и професорът едва понасяше безкрайната умора и мъките, предизвикани от жаждата.
Най-после на 8 юли, пълзейки по корем и по ръце, стигнахме полумъртви до кръстопътя с двете галерии. Проснах се върху лавата като мъртъв. Беше десет часа сутринта.
Опрени на стената, Ханс и чичо ми се опитваха да схрускат няколко парчета сухар. От подутите ми устни се изтръгваха проточени стонове и след миг изпаднах в дълбока забрава.
След малко чичо ми се приближи до мен и ме приповдигна.
— Бедното дете — промълви той с искрено състрадание.
Тия думи ме развълнуваха, толкова повече че не бях свикнал на нежност от страна на суровия професор. Хванах разтрепераните му ръце. Той не ги отдръпна и ме погледна с овлажнели очи.
Видях го как взема манерката, окачена встрани, и за безкрайно мое учудване я опря до устните ми, като каза:
— Пий.
Добре ли чух? Чичо ми не беше ли полудял? Погледнах го тъпо. Не исках да разбера.
— Пий — повтори той.
И като вдигна манерката, той изля цялото й съдържание между устните ми.
О, безкрайна наслада! Една глътка вода накваси пламналата ми уста — само една глътка, но тя бе достатъчна, за да възвърне живота, който ме напускаше.
Благодарих на чичо, като оплетох молитвено ръце.
— Да — каза той. — Една глътка вода. Последната. Чуваш ли? Последната. Пазих я ревниво в дъното на манерката си. Двадесет пъти, сто пъти устоях на страхотното желание да пия. Но я запазих, за теб, Аксел.
— Чичо! — простенах аз през сълзи.
— Да, бедното ми дете. Знаех, че щом стигнем до този кръстопът, ще паднеш полумъртъв и запазих последните капки вода, за да те съживя.
— Благодаря! Благодаря! — извиках аз.
Колкото и недостатъчно да бях утолил жаждата си, силите ми се възвърнаха малко. Свитите мускули на гърлото ми се отпуснаха, възпалението на устните ми спадна и вече можех да говоря.
— Сега — казах аз — няма вече вода и не ни остава нищо друго, освен да се върнем обратно.
Когато произнасях тия думи, чичо ми отбягваше да ме гледа, той наведе глава и се извърна.
— Трябва да се върнем обратно към Снефелс! — извиках аз. — Дано намерим сили да стигнем до върха на кратера!
— Да се върнем ли? — каза чичо ми, сякаш отговаряше по-скоро на себе си, отколкото на мене.
— Да! И без да губим нито миг.
Настъпи дълго мълчание.
— И тъй, Аксел — подхвана чичо ми със странен тон. — Значи тия няколко капки вода не ти възвърнаха смелостта и енергията?