— Смелостта!
— Виждам те отпаднал както преди и думите ти са продиктувани от отчаяние.
С какъв ли човек имах работа и какви ли още безумия беше замислил той?
— Как? Не искате ли?…
— Ти искаш да се откажа от тази експедиция в момента, когато по всички личи, че тя може да успее? Никога!
— Тогава трябва да се примирим и да загинем.
— Не, Аксел, не. Аз не искам да загинеш. Нека Ханс те придружи. Остави ме сам.
— Вие ми предлагате да ви изоставя!
— Остави ме, казвам ти! Аз започнах това пътешествие и ще отида до края или изобщо няма да се върна. Хайде, Аксел, върни се!
Чичо ми говореше крайно възбудено. За миг разчувствуван, гласът му стана отново твърд и заплашителен. Той се бореше с мрачна енергия против невъзможното. Аз не можех да го изоставя в дъното на тая бездна, но от друга страна, инстинктът за самосъхранение ме подтикваше да избягам.
Водачът наблюдаваше тази сцена с обичайното си безразличие. Но той разбираше какво става между нас. Всяко едно движение красноречиво разкриваше противоположния път, по който всеки от нас се опитваше да въвлече другия. Но Ханс сякаш не се интересуваше ни най-малко от този въпрос, от който зависеше и неговият живот. Той беше готов да се отзове още при първия знак за тръгване или пък да остане тук, щом като това е желанието на господаря му.
Как да го накарам да ме разбере в тоя момент? Думите ми, стенанията ми, гласът ми щяха да разчувствуват тази студена натура. Щях да накарам водача ни да ме разбере и да усети опасностите, които той сякаш не подозираше. Двамата може би щяхме да успеем да разубедим упорития професор. В краен случай можехме да го върнем на Снефелс и с принуда.
Приближих се до Ханс и сложих ръка върху неговата. Той дори не трепна. Посочих му пътя към кратера. Не последва никакво движение. Измъченото ми лице издаваше всички мои страдания. Но исландецът поклати кротко глава, посочи спокойно чичо ми и каза:
— Master.
— Господарят ли? — развиках се аз. — Но, безумецо, той не може да бъде господар на живота ти! Да бягаме! Трябва да го измъкнем насила! Чуваш ли? Разбираш ли?
Сграбчих ръката на Ханс. Исках да го заставя да стане, започнах да се боря с него, тогава чичо ми се намеси.
— Спокойно, Аксел — каза той. — Няма нищо да постигнеш с този невъзмутим слуга. По-добре чуй какво ти предлагам.
Скръстих ръце и погледнах чичо си право в очите.
— Липсата на вода е единствената пречка за осъществяването на моите проекти — каза той. — В източната галерия, образувана от лава, шисти и каменни въглища, ние не срещнахме нито капка от тази течност. Но ако тръгнем по западната галерия, възможно е да сме по-щастливи.
Аз поклатих глава, изразявайки дълбокото си недоверие.
— Изслушай ме докрай — продължи професорът, като повиши глас. — Докато ти лежеше тук безчувствен на земята, аз отидох да разузная устройството на тази галерия. Тя води право към недрата на земята и за няколко часа ще ни изведе до гранитния масив. Там ние сигурно ще срещнем извънредно много извори. Естеството на скалата го изисква и инстинктът в съгласие с логиката идва да подкрепи моето убеждение. Ето какво ти предлагам. Когато Колумб поискал три дни от екипажа си, за да открие нови земи, болните и ужасени моряци се съгласили с молбата му и той откри американския материк. Аз, Колумб на тия подземни простори, ти искам само един ден. Ако след като измине и този ден не намерим вода, кълна ти се, че ще се върнем на повърхността на земята.
Въпреки раздразнението си тия думи и усилието, което чичо ми трябваше да направи, за да държи този език, ме трогнаха.
— Е, добре! — извиках аз. — Нека бъде, както вие желаете, и дано провидението възнагради свърхчовешката ви енергия! Остават ви няколко часа, за да победите съдбата. Да вървим!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Спускането започна тоя път през другата галерия. Както обикновено Ханс вървеше напред. Не бяхме изминали и сто крачки и професорът, като освети стената с фенера, извика:
— Това са примитивни пластове! Ние сме на прав път. Да вървим напред и само напред!
Когато земята е изстивала постепенно в първите дни на света, свиването на обема й е предизвикало размествания, разкъсвания, свличания и пукнатини в кората й. Тунелът представляваше именно една от тия пукнатини, през която се е разливал някога еруптивният гранит: хилядите му лъкатушни разклонения бяха образували непроходим лабиринт в тази първична почва.
Колкото по-дълбоко навлизахме, толкова по-ясно се очертаваха различните слоеве, които образуват първичните почви. Геоложката наука смята, че тази почва е основата на минералната кора и е установила, че тя се състои от три различни слоя — шисти, гнайс и слюдести лески, легнали върху непоклатимата скала, която наричаме гранит.