Едва след като се насладих, извиках:
— Но тази вода е желязна!
— Чудесно, тя е полезна за стомаха! — отвърна чичо ми. — И много минерална. Това пътешествие ще свърши работата на едно летуване в Спа или Теплиц41!
— Ах, колко е вкусна!
— И как още! Вода, черпена на две левги под земята! Тя има слаб, но приятен вкус на мастило. Това е чудесна придобивка, която дължим на Ханс, затова предлагам да наречем това спасително поточе на негово име.
— Отлично! — извиках аз.
И името „Хансбах“42 бе единодушно прието. От това Ханс никак не се възгордя. Той уталожи жаждата си разумно и се облегна в един ъгъл с обикновеното си спокойствие.
— А сега — казах аз — не бива да хабим тази вода.
— Че защо? — каза чичо ми. — Предполагам, че изворът е неизчерпаем.
— Нищо. Да напълним манерките и меха, а после ще се опитаме да заприщим отвора.
Моят съвет бе възприет. Ханс се опита да запълни отвора в гранитната стена с кълчища и гранитни отломки. Това не бе лесно. Налягането беше много голямо и усилията му отиваха напразно. Изгорихме си ръцете, без да успеем да направим каквото и да е.
— Ако се съди по силата на струята, водите на тази река са очевидно много дълбоки — казах аз.
— Безсъмнено — каза чичо ми. — При тридесет и две хиляди стъпки дълбочина налягането е равно на хиляда атмосфери. Но хрумна ми една идея.
— Каква?
— Защо сме се заели тъй упорито да запушваме този отвор?
— Ами защото…
Трудно можех да намеря някаква причина.
— Когато свършим пак водата, сигурни ли сме, че ще намерим с какво да напълним нашите манерки?
— Естествено, не.
— Тогава нека оставим водата да си тече. Тя ще си проправи път по естествения наклон, ще ни сочи пътя и освежава.
— Отлична идея! — извиках аз. — Щом това поточе ще ни бъде спътник, няма вече никаква причина да не успеем в намеренията си.
— А, съгласи ли се с мене, момчето ми — каза професорът, като се засмя.
— Напълно съм съгласен с вас!
— Чакай! Нека си починем няколко часа.
Наистина бях забравил, че е вече нощ. Хронометърът ми припомни това. След малко, нахранени и утолили жаждата си, ние потънахме в дълбок сън.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
На следния ден бяхме вече забравили миналите си страдания. В първия миг се чудех защо не ме измъчва вече жажда. Ромоленето на поточето, което течеше в краката ми, отговори на моя въпрос.
Закусихме и пихме от тази чудесна желязна вода. Чувствувах се освежен и готов да вървя по-нататък. Приятни мисли се въртяха в главата ми. Защо да не може да постигне целта си такъв убеден човек като чичо ми с помощта на един толкова находчив водач и „решителен“ племенник като мен? Ако някой беше ми предложил да се върна на върха на Снефелс, щях да откажа с възмущение.
Но ставаше дума само за слизане.
— Да вървим! — извиках аз възторжено и думите ми, подети от ехото, отекнаха в недрата на земята.
Продължихме в четвъртък, осем часа сутринта. Гранитният тунел се виеше извънредно много, правеше неочаквани завои и заприлича на непроходим лабиринт. Но общо взето, главното му направление беше все още югоизток. Чичо ми не преставаше да поглежда компаса, за да има представа за изминатия път.
Тунелът се простираше почти хоризонтално и наклонът не беше по-голям от два инча на тоаз. Потокът спокойно ромолеше в краката ни. Сравних го с някакъв добър дух, който ни водеше в недрата на земята, и погалих с ръка малката русалка, която съпровождаше с песни нашите стъпки. Доброто ми настроение придаваше на всичко митологическа окраска.
Чичо ми обаче проклинаше равния път. Нали беше „човек на вертикалите“? Пътят се удължаваше безкрайно и според професора, вместо да се спуска по радиуса на земята, той вървеше по хипотенузата. Но не биваше да се оплакваме, защото все пак се приближавахме малко по малко към центъра на земята.
От време на време наклонът се увеличаваше, поточето-русалка започваше да боботи и ние се спущахме след него все по-надълбоко.
Въпреки всичко обаче през този и следващия ден извървяхме повече водоравен път и сравнително малко вертикален.
В петък вечерта, на 12 юли, по наша преценка се намирахме на тридесет и две мили югоизточно от Рейкявик и бяхме достигнали на дълбочина две мили и половина.
Тогава пред нас зина доста страшна бездна. Чичо ми плесна радостно с ръце, когато изчисли стръмнината на склоновете й.
— Това ще ни изведе далеч — извика той. — И няма да бъде трудно, защото издатините на скалата образуват истинска стълба.
Ханс постави въжетата така, че да предотврати всяко нещастие. Спускането започна. Не смея дори да го нарека опасно, защото бях вече свикнал с този род упражнения.