— Нищо по-лесно от това. Документът съдържа сто тридесет и две букви, от които седемдесет и девет са съгласни, а петдесет и три — гласни. Това е приблизително съотношението, при което са образувани думите в южните езици, докато северните наречия са много по-богати със съгласни. Следователно ние имаме работа с южен език.
Тия заключения бяха съвършено правилни.
— Но кой е тоя език?
Тъкмо това очаквах да каже моят учен, у когото все пак бях открил дълбок аналитичен ум.
— Тоя Сакнусем — продължи той — е бил образован човек. Щом е писал не на матерния си език, той вероятно е предпочел най-разпространения между културните хора през шестнайстия век език, сиреч — латинския. Ако греша, ще мога да опитам исландски, френски, италиански, гръцки, староеврейски. Но учените от шестнайстня век са писали обикновено на латински. Следователно аз имам право да кажа a priori8, че това е латински.
Аз подскочих на стола си. Познанията ми на латинист се бунтуваха срещу твърдението, че тази върволица от чудновати думи може да има нещо общо с нежния език на Вергилий.
— Да! Латински — добави чичо ми. — Но разбъркан латински.
„На добър ти час! — помислих си. — Ако успееш да се оправиш в тая бъркотия, значи си много съобразителен, чичо.“
— Да прегледаме това нещо внимателно — каза той, като взе отново листа, върху който бях писал. — Ето една поредица от сто тридесет и две букви, които виждахме в привиден безпорядък. В някои думи се срещат само съгласни, както в първата — „mmrnils“, и обратно — в други преобладават гласни, например петата — „unteift“, или предпоследната — „oseibo“. Това подреждане очевидно не е произволно. Получено е математически от неизвестния принцип, който е ръководил подреждането на тия букви. Аз съм убеден, че първоначалното изречение е било написано правилно и после е видоизменено с помощта на някакво правило, което трябва да открием. Онзи, който притежава ключа на тоя „шифър“, би могъл да го прочете свободно. Аксел, имаш ли тоя ключ?
На този въпрос не отговорих нищо, защото погледът ми беше спрян върху един очарователен портрет, окачен на стената, портрета на Гройбен. Питомката на чичо ми се намираше тогава в Алтона у една своя роднина и отсъствието й ме натъжаваше много, защото — сега вече мога да го призная, — хубавата фирландка и племенникът на професора се обичаха със свойственото за германците спокойствие и сдържаност. Бяхме се сгодили тайно от чичо ми, който бе прекалено геолог, за да разбере подобни чувства. Гройбен беше очарователна руса девойка със сини очи, малко сдържана и сериозна, но това не й пречеше да ме обича; аз лично я обожавах, ако това понятие изобщо съществува в немски. Образът на моята малка фирландка ме пренесе за миг от действителността в света на мечтите и спомените.
Представих си вярната другарка на моите занимания и радости. Всеки ден тя ми помагаше да подреждам скъпоценните камъни на чичо ми, заедно с мен тя поставяше надписи. Госпожица Гройбен беше много веща минераложка и обичаше да се вдълбочава в трудни научни проблеми. Колко приятни часове бяхме прекарали заедно в учение и колко пъти съм завиждал на безчувствените камъни, които тя държеше в очарователните си ръце.
После, дойдеше ли време за почивка, излизахме двамата. Тръгвахме по сенчестите алеи на Алсер и стигахме до старата мелница, която изглежда толкова хубава на другия край на езерото По пътя разговаряхме, хванати за ръце. Разказвах й весели неща и тя се смееше от сърце. Стигахме до бреговете на Елба и след като се сбогувахме с лебедите, които плуват между едрите бели водни лилии, връщахме се на кея с параходчето. Бях стигнал дотук в мечтите си, когато чичо ми удари силно по масата и ме възвърна към действителността.
— А сега — каза той. — Първата мисъл, която може да мине през ума на човека, когато иска да размести буквите в едно изречение, е, струва ми се, да ги напише отвесно вместо водоравно.
„Я гледай!“ — помислих си аз.
— Да видим какво ще излезе от това. Аксел, напиши някакво изречение върху това листче, но вместо да подреждаш буквите една след друга, напиши ги последователно една под друга, в отвесна колона, така че да образуват групи от по пет или шест букви.
Разбрах за какво става дума и веднага написах от горе на долу:
М е м а о
н о , м й
о б м о б
г и а я е
о ч л Г н
т а к р !
— Така — каза професорът, без да прочете написаното. — А сега подреди тези думи водоравно.
Подчиних се. Излезе следното изречение:
Мемао но, мй обмоб гиаяе очлГн такр!
— Отлично! — каза чичо ми, като грабна листа от ръцете ми. — Ето това вече заприлича на стар документ. Гласните и съгласните са в същия безпорядък. Има дори главни букви в средата на думите, а даже и запетайка, както в пергамента на Сакнусем.
Не можех да отрека, че тия забележки бяха твърде остроумни.
— В действителност — продължи чичо ми, като се обърна към мене, — за да прочета изречението, което ти току-що написа и което аз не познавам, достатъчно ще бъде да взема първите букви от всяка дума, после вторите, третите и така нататък.
И чичо ми прочете за свое голямо учудване, а най-вече за моя изненада:
Много те обичам, малка моя Гройбен!
— Какво?! — възкликна професорът.
И наистина, унесен в мечтите си, бях написал, без да мисля, това излагащо ме изречение!
— Хм, обичал си Гройбен! — подзе чичо ми с тон на истински настойник.
— Да… Не… — заплетох се аз.
— Хм, обичаш Гройбен — повтори той неволно. — Тогава нека приложим моя начин към въпросния документ!
И чичо ми отново се вдълбочи в своето занимание и напълно забрави иеблагоразумните ми думи. Казвам неблагоразумни, защото умът на учения не можеше да разбере нищо от сърдечни работи. За щастие важната работа с документа взе връх.
Когато професор Лиденброк се готвеше да извърши решителния си опит, очите му искряха през очилата; когато той взе стария пергамент, пръстите му трепереха — беше дълбоко развълнуван. Най-после той се изкашля силно и като изговаряше последователно първите букви на всяка дума, после вторите, той ми продиктува с тържествен глас следната поредица: