— Отлично! — каза чичо ми, като грабна листа от ръцете ми. — Ето това вече заприлича на стар документ. Гласните и съгласните са в същия безпорядък. Има дори главни букви в средата на думите, а даже и запетайка, както в пергамента на Сакнусем.
Не можех да отрека, че тия забележки бяха твърде остроумни.
— В действителност — продължи чичо ми, като се обърна към мене, — за да прочета изречението, което ти току-що написа и което аз не познавам, достатъчно ще бъде да взема първите букви от всяка дума, после вторите, третите и така нататък.
И чичо ми прочете за свое голямо учудване, а най-вече за моя изненада:
Много те обичам, малка моя Гройбен!
— Какво?! — възкликна професорът.
И наистина, унесен в мечтите си, бях написал, без да мисля, това излагащо ме изречение!
— Хм, обичал си Гройбен! — подзе чичо ми с тон на истински настойник.
— Да… Не… — заплетох се аз.
— Хм, обичаш Гройбен — повтори той неволно. — Тогава нека приложим моя начин към въпросния документ!
И чичо ми отново се вдълбочи в своето занимание и напълно забрави иеблагоразумните ми думи. Казвам неблагоразумни, защото умът на учения не можеше да разбере нищо от сърдечни работи. За щастие важната работа с документа взе връх.
Когато професор Лиденброк се готвеше да извърши решителния си опит, очите му искряха през очилата; когато той взе стария пергамент, пръстите му трепереха — беше дълбоко развълнуван. Най-после той се изкашля силно и като изговаряше последователно първите букви на всяка дума, после вторите, той ми продиктува с тържествен глас следната поредица:
MMESSUNKA SENRA. A. ICEFDOK. SEGNITTAMURTN ECERTSERRETTE, ROTAIVSADUA, EDNECSEDSADNE LA CARTNIIILUJSIRATRAC SARBMUTABILE DMEK MERETARCSILUCO Y SLEFFEN SNI
Когато свършвах диктовката, да си призная, бях развълнуван. Тези букви, изговаряни една след друга, бяха съвсем безсмислени за мен: очаквах от устата на професора да се разлее тържествено някое великолепно латинско изречение.
Но кой можеше да предвиди това, което стана! Силен удар с юмрук разтърси масата. Мастилницата се разля, а перото изхвръкна от ръцете ми.
— Не е така! — провикна се чичо ми. — Няма никакъв смисъл!
После той се стрелна като снаряд през кабинета, спусна се подобно на лавина надолу по стълбата, излезе на Кьонигщрасе и хукна с всичка сила.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Излезе ли? — извика Марта и изтича, чула силното тръшване на входната врата, което разтърси цялата къща.
— Да — отвърнах аз. — Излезе, сякаш умът му изхвръкна.
— Ами обедът? — запита старата прислужничка.
— Той няма да обядва!
— А вечерята?
— Няма и да вечеря!
— Как?! — възкликна Марта и сплете ръце.
— Да, Марта. Той няма вече да се храни! Ние също няма да се храним! Чичо Лиденброк подлага всички ни на пълна диета дотогава, докато разчете един съвсем неразгадаем старинен ръкопис!
— Боже! Та ние ще умрем от глад!
Не посмях да й призная, че от такъв упорит човек като чичо ми само това може да се очаква.
Сериозно разтревожена, старата прислужничка заохка и се прибра в кухнята.
Когато останах сам, през ума ми мина да отида при Гройбен и да й разкажа всичко. Но как да напусна къщата? Ами ако ме извика чичо? Ако поиска да започне отново своята логогрифична9 работа, която може да затрудни дори и древния Едип? Какво ще стане, ако ме няма, когато ме повика?
Най-разумното беше да си остана в къщи. Неотдавна някакъв минералог от Безансон ни бе изпратил една сбирка кремъчни геоди10, които трябваше да се класифицират. Залових се за работа. Почнах да подбирам, да етикетирам и да подреждам във витрините тия малки кухи камъчета, в които блестяха дребни кристали.
Но това занимание не ме увлече. Случаят със старинния документ не ми даваше мира. Главата ми пламна и смътно безпокойство ме обзе. Предчувствувах някаква близка катастрофа.
След един час геодите бяха подредени по рафтовете. Тогава се отпуснах в дълбокото утрехтско кресло, с увиснали ръце и обронена глава. Запалих дългата си извита лула, краят на която представляваше протегнала, се безгрижно русалка, и запуших, забавлявах се да следя как от горенето моята русалка се превръщаше постепенно в същинска негърка. От време на време се ослушвах дали няма да доловя стъпки по стълбата. Но напразно. Къде ли беше в тоя момент чичо ми? Представих си го как тича под хубавите дървета по пътя за Алтона, как ръкомаха, чертае с бастуна ги по стените, шиба яростно тревите, прекършва върховете на тръните и смущава почивката на самотните щъркели.
Дали щеше да се завърне тържествуващ, или отчаян? Щеше ли да открие тайната? И докато си задавах тия въпроси, неволно взех листа, върху който бях написал неразбираемата поредица букви. Повтарях си: