— Какво ли значи това?
Опитах се да групирам тия букви така, че да образуват думи. Беше невъзможно. Групирах ги по две, по три или пък по пет, по шест, но нищо смислено не излезе. Наистина четиринадесетата, петнадесетата и шестнадесетата буква образуваха английската дума ice11, a осемдесет и четвъртата, осемдесет и петата и осемдесет и шестата — думата sik12. Най-сетне към средата на документа, на втория и на третия ред забелязах латинските думи „rota“, „mutabile“ „ira“, „nec“, „atra“13.
„Ех, да му се не види — помислих си аз. — Тия последните думи като че оправдават предположението на чичо за езика на тоя документ! А ето че на четвъртия ред виждам и думата «luco», която се превежда «свещен лес». Наистина на третия ред чета думата «tabled», която прилича на еврейска, а на последния ред — «mer», «are», «mure»14 — чисто френски думи.“
Човек можеше наистина да се побърка! Четири различни езика в едно безсмислено изречение! Каква връзка можеше да има между думи като: лед, господин, гняв, жесток, свещен лес, променлив, майка, лък или море? Само първата и последната можеха лесно да се свържат — нищо чудно в един документ, писан в Исландия, да се споменава за „ледено море“. Но останалата част на криптограмата си оставаше неразгадаема. Всъщност аз се борех срещу една непреодолима трудност. Мозъкът ми пламна, почнах да мигам. Сто тридесет и двете букви сякаш се завъртяха около мен като сребърни точици, които играят пред очите, когато в главата на човека нахлуе много кръв.
Това приличаше на халюцинация. Просто се задушавах, въздух не ми достигаше. Почнах несъзнателно да си вея с листа и пред погледа ми се мяркаха последователно ту лицевата, ту обратната му страна.
Какво бе моето учудване, когато при тия бързи движения ми се стори, че виждам на обратната страна на листа напълно ясни латински думи, между които: „craterem“, „terrestre“15.
Внезапно ме озари една мисъл. Тия единствени белези ми помогнаха да съзра истината: бях открил тайната на шифъра. За да се разгадае документът, не беше дори нужно той да се чете откъм обратната страна! Не. Той можеше лесно да бъде разчетен така, както ми бе диктуван. Остроумните комбинации на професора се осъществяваха; той имаше право за разположението на буквите, имаше право и за езика на документа! Съвсем „малко“ му е липсвало, за да прочете от начало до край това латинско изречение и това „малко“ случаят ми помогна да го открия.
Читателят лесно ще разбере моето вълнение! Очите ми се замъглиха и не можех да виждам нищо. Бях разгърнал листа върху масата. Достатъчно бе да хвърля един поглед, за да владея тайната му.
Най-после успях да обуздая вълнението си. За да успокоя нервите си, наложих си да обиколя два пъти стаята, после отново се отпуснах в голямото кресло.
— Хайде да го прочетем! — извиках аз и поех дълбоко въздух.
Наведох се над масата. Поставях последователно пръст на всяка отделна буква и без да се запъвам, без да се колебая, прочетох на глас цялото изречение.
Но какво бе моето изумление, какъв бе моят ужас! Бях като гръмнат. Възможно ли е това, което току-що узнах? Един човек е имал смелостта да проникне!…
„Ах! — провикнах се аз и подскочих. — Не! Не! Чичо ми не бива да го научи! Само това липсваше — да узнае за такова едно пътешествие! И той ще поиска да вкуси от него!“ Нищо не ще го спре! Един толкова решителен геолог! Той би тръгнал въпреки всичко, напук на всичко! Той ще ме помъкне и мене, а оттам няма да се върнем живи! Никога! Никога!"
Бях в такова състояние на възбуда, което трудно може да се опише.
„Не! Не! — казах решително аз. — Това няма да го бъде. И щом мога да попреча да се породи такава мисъл в главата на моя тиранин, ще го сторя. Ако продължава да обръща и преобръща тоя документ в ръцете си, той също може случайно да намери ключа! Затова ще го унищожа!“
В камината още гореше огън. Сграбчих не само листа, но и пергамента на Сакнусем. Тъкмо щях да ги хвърля с трескава ръка върху въглените и да унищожа опасната тайна, когато вратата на кабинета, се отвори и чичо ми влезе.
ГЛАВА ПЕТА
Едва смогнах да оставя на масата злополучния документ.
Професор Лиденброк изглеждаше дълбоко замислен. Завладялата го мисъл не му даваше нито миг спокойствие; през време на разходката си той очевидно бе обмислил обстойно всичко, призовал бе на помощ цялото си въображение и сега се връщаше, за да приложи някаква нова комбинация.
И наистина професорът се настани в креслото, взе перо в ръка и почна да пише някакви формули, които наподобяваха алгебрично изчисление.