Следях с поглед треперещата му ръка. Не изпусках нито едно негово движение. До какъв ли неочакван резултат щеше да стигне той? Безпричинно се вълнувах, защото истинската, „единствената“ комбинация беше вече открита и следователно всяко друго търсене беше напразно.
Цели три часа чичо ми работи, без да продума, без да вдигне глава — изтриваше, поправяше, зачеркваше и за хиляден път почваше отначало.
Знаех, че ако той успее да подреди тия букви във всички възможни словосъчетания, то изречението ще бъде открито. Но знаех също така, че само двадесет букви могат да образуват два квинтилиона четиристотин тридесет и два квадрилиона деветстотин и два трилиона осем милиарда сто седемдесет и шест милиона шестстотин и четиридесет хиляди комбинации. А изречението съдържаше сто тридесет и две букви и с тия сто тридесет и две букви можеха да се съставят изречения, образуващи число, което не само не можеш да изброиш, но не можеш и да си го представиш.
Бях сигурен, че по този героичен начин задачата не може да бъде разрешена.
Времето минаваше. Настана нощ, уличният шум стихна. Чичо ми, все така приведен над своята работа, не видя, нито пък чу гласа на почтената Марта, която открехна вратата и го запита:
— Господинът ще вечеря ли тази вечер?
Марта си отиде, без да получи отговор. А мен ме налегна непреодолима дрямка и най-после заспах на единия край на канапето, докато чичо Лиденброк продължаваше да смята и да задрасква.
На сутринта, когато се събудих, неуморимият изследовател продължаваше да работи. Зачервените му очи, пребледнялото му лице, разчорлените от трескавите му пръсти коси, поруменелите му скули говореха красноречиво за страшната борба, която бе водил с невъзможното, и за изтощителното напрежение на ума, в което бяха протекли за него часовете.
Искрено го съжалих. Не можех да не се вълнувам, макар да съзнавах, че имам право да го укоря. Горкият човек беше толкова погълнат от своята мисъл, че не се сещаше дори да се ядосва. Той беше съсредоточил цялата си енергия в една единствена цел и тъй като тя не намираше естествения си отдушник, всеки момент можеше да се очаква професорът да се пръсне от напрежение.
Само с един жест можех да отпусна железния обръч, който стягаше черепа му — само с една дума! Но нищо не направих.
Впрочем аз имах добро сърце. Защо тогава мълча? Само заради чичо си.
„Не, не — повтарях си аз. — Не, няма да продумам! Той ще иска да отиде там. Познавам го. Нищо не може да го спре. Въображението му е неукротимо и той дори с риск на живота си ще извърши това, което други геолози не са направили. Ще мълча. Ще запазя тайната, която случайно разкрих. Споделя ли я, значи да убия професор Лиденброк. Нека той я отгатне, ако може, аз не искам да се упреквам един ден, че съм го погубил.“
След като взех това твърдо решение, скръстих ръце и зачаках. Но не бях предвидил една подробност, която ми стана известна няколко часа по-късно.
Когато слугинята Марта тръгна за пазара, намери входната врата заключена и големият ключ не беше на бравата. Кой ли го е взел? Очевидно чичо ми, когато се е прибрал снощи след разходката.
Умишлено или несъзнателно го е направил? Дали не искаше да ни подложи на мъките на глада? Това ми се стори почти невероятно. Защо трябваше Марта и аз да станем жертви на едно положение, което ни най-малко не ни засягаше? Но сигурно бе така. Спомних си подобна случка, която можеше основателно да ни разтревожи. Преди няколко години — по времето когато чичо ми работеше върху голямата си минералогическа класификация — четиридесет и осем часа той не хапна нищо и цялата къща бе принудена да се подчини на тази научна диета. Тогава аз си спечелих стомашни спазми, твърде неприятни за едно лакомо момче.
По всичко изглеждаше, че няма да обядваме, както и снощи не бяхме вечеряли. Но реших да бъда герой и да не отстъпвам пред повелите на глада. Марта погледна твърде сериозно на положението и се отчая. А аз повече се безпокоях, че не можех да напусна къщата и не е трудно да се разбере защо! Чичо ми продължаваше да работи — въображението му се рееше в приказния свят на догадките, той живееше далеч от земята и в пълния смисъл на думата не изпитваше никакви земни нужди.
Към обед гладът започна сериозно да ме измъчва. Снощи Марта съвсем невинно изяла всичките провизии от кухненския бюфет и в къщи не бе останало нищо за ядене. Но аз не се предавах. Това бе за мен, тъй да се каже, въпрос на чест.
Удари два часа. Положението ставаше смешно, дори непоносимо. Ококорих очи. Почнах да мисля, че преувеличавам значението на този документ, че чичо ми няма да повярва на него, че ще погледне на цялата работа като на една обикновена мистификация, че в най-лошия случай, ако иска да се впусне в това приключение, ще бъде задържан насила, че най-сетне и той можеше да открие ключа на „шифъра“ и тогава ще стане ясно, че напразно съм се лишавал от храна.