Тия доводи, които снощи щях да отхвърля с възмущение, ми се видяха превъзходни; намирах дори съвсем глупаво, дето съм чакал толкова дълго, и реших да кажа всичко.
Чудех се как да подхвана по-деликатно разговора, когато професорът стана, сложи шапката си и се приготви да излезе.
А, да излезе и да ни остави тука пак затворени! Не, никога.
— Чичо — казах аз.
Той сякаш не ме чу.
— Чичо Лиденброк! — повторих аз, като повиших глас.
— Е? — отвърна той, сякаш току-що се пробуждаше.
— Знаете ли де е ключът?
— Кой ключ? От вратата ли?
— О, не — извиках аз. — Ключът на документа!
Професорът ме погледна над очилата си, той навярно бе забелязал нещо необикновено в изражението на лицето ми, защото внезапно ме сграбчи за ръката, без да може да продума, само погледът му питаше. Никога обаче въпрос не е бил тъй ясно задаван.
Кимнах утвърдително с глава.
Той отвърна със съчувствено поклащане, сякаш имаше работа с луд.
Направих още по-утвърдителен жест.
Очите му заблестяха, ръката му се издигна заплашително.
Тоя ням разговор, воден при такива обстоятелства, би заинтригувал и най-безучастния зрител. И наистина не смеех да говоря от страх чичо ми да не ме удуши още в първите си радостни прегръдки. Но той стана толкова настойчив, че трябваше да отговоря.
— Да, тоя ключ… случайно…
— Какво каза? — провикна се той с неописуемо вълнение.
— Ето — казах аз, като му подадох листа, на който бях писал. — Четете.
— Но това нищо не значи! — отвърна той и смачка листа.
— Не значи нищо, ако почнеш да четеш от началото, но почнеш ли от края…
Преди да довърша изречението си, професорът нададе вик, не вик, а същински рев! Някаква мисъл го бе осенила. Той целият се преобрази.
— Ах, колко находчив си бил, Сакнусем! — провикна се чичо ми. — Най-напред написал изречението наопаки!
Той се нахвърли върху листа и прочете със замъглен поглед и развълнуван глас целия документ, като започна отзад напред.
Документът гласеше:
IN SNEFFELS YOCULIS CRATEREM KEM DELIBAT-UMBRA SCARTARIS JULII INTRA CALENDAS DES-CENDE, AUDAS VIATOR, ET TERRESTRE CENTRUM ATTINGES. KOD FECI. ARNE SAKNUSSEMN
Тоя неправилен латински текст можеше да се преведе така:
Слез в кратера на Йокул на Стефелс, който сянката на Скартарис докосва преди юлските календи, смели пътешественико, и ще стигнеш до центъра на земята. Аз направих това. Арне Сакнусем.
Чичо ми подскочи, сякаш бе докоснал неочаквано Лайденова стъкленица. Неговата смелост, възторг и вяра бяха удивителни. Той крачеше насам-натам, хващаше се за главата с двете ръце, разместваше столовете, трупаше накуп книгите си и колкото и невероятно да изглежда — жонглираше със скъпоценните си геоди. Той нанасяше удари с юмрук в разни посоки. Накрая нервите му се успокоиха и като човек изтощен от голямо изразходване на енергия се отпусна в креслото си.
— Колко ли е часът? — запита ме той след кратко мълчание.
— Три — отвърнах аз.
— Я виж ти! Сякаш не съм вечерял. Умирам от глад. Хайде на масата, а после…
— После?
— Ще приготвиш куфара ми.
— Какво? — извиках аз.
— И твоя също! — отвърна непреклонният професор и влезе в столовата.
ГЛАВА ШЕСТА
При тия думи тръпки полазиха по тялото ми. Но се въздържах и дори реших с нищо да не издам безпокойството си. Само научни доводи можеха да възпрат професор Лиденброк. А доводи, и то основателни, против подобно пътешествие не липсваха. Да се стигне до центъра на земята! Какво безумие! Но аз запазих възраженията си за по-благоприятно време и се залових с обеда.
Излишно е да говоря за гнева на чичо си, когато видя, че масата не е сложена. Но веднага всичко се изясни. Свободата на слугинята Марта бе върната. Тя изтича до пазара и нагласи всичко тъй добре, че след един час гладът ми бе утолен и отново се замислих върху положението.
По време на обеда чичо ми бе почти весел. Подхвърли дори няколко присъщи на учените шеги, които винаги са безобидни. След десерта той ми направи знак да го последвам в кабинета му. Подчиних се. Той седна на единия край на работната си маса, а аз — на другия.
— Аксел — започна той с доста мек глас, — ти си твърде находчиво момче, ти ми направи много голяма услуга в един момент, когато, уморен от борбата, щях да се откажа да търся по-нататък. Докъде щях да стигна? Никой не би могъл да каже! Никога няма да забравя това, мое момче, и ти ще имаш дял в славата, която ще пожънем.