Вагонът, в който беше настанен Филиас Фог, приличаше на дълъг омнибус върху осем колела, чиято подвижност позволяваше да се взимат остри завои. Вътре нямаше купета: две редици седалки, по една от всяка страна, перпендикулярно на осите, а между тях оставаше пътека, която води до тоалетните и другите помещения, каквито има във всеки влак. Вагоните на целия влак се свързваха помежду си с мостчета и пътниците можеха да се придвижват от единия му край до другия, като така имаха на разположение салон-вагони, вагони-тераси, ресторант-вагони и бар-вагони. Липсваше само вагон-театър. Но един ден и това щеше да го има.
По мостчетата постоянно сновяха продавачи на книги и на вестници, продавачи на напитки, храни и цигари, на които не им липсваха клиенти.
Пътниците заминаха от гара Оукланд в шест часа вечерта. Вече беше нощ — студена, мрачна нощ. Тежки облаци бяха надвиснали заплашително, сякаш всеки миг ще завали сняг. Влакът не се движеше много бързо. Като се вземат предвид и спиранията, той не изминаваше повече от двадесет мили в час — скорост, която все пак би трябвало да му позволи да прекоси Съединените щати за определеното време.
Във вагона не се говореше много. А и сънят скоро щеше да повали пътниците. Паспарту седеше до полицейския инспектор, но не говореше с него. След последните събития отношенията им значително бяха охладнели. Нямаше повече симпатия и близост. Фикс не бе променил поведението си, но пък Паспарту се държеше по-сдържано, готов и при най-малкото подозрение да удуши своя бивш приятел.
Един час след тръгването на влака заваля сняг — лек сняг, който за щастие не можеше да забави влака. През прозорците се виждаше само безкрайна бяла покривка, на фона на която парата на виещия се влак изглеждаше сивкава.
В осем часа един стюард влезе във вагона и обяви на пътниците, че е време за лягане. Този вагон беше спален и за няколко минути бе преобразуван в спалня. Облегалките на седалките се сгънаха, грижливо прибраните кушетки се разгънаха с помощта на един изобретателен механизъм, скоро се оформиха нещо като отделни купета и всеки пътник имаше на разположение удобно легло. Плътни завеси го скриваха от недискретни погледи. Чаршафите бяха бели, възглавниците — меки. Не оставаше нищо друго освен да си легнеш и да заспиш. Това и направиха всички, сякаш се намираха в удобната каюта на някой параход, докато влакът с пълна пара прекосяваше щата Калифорния.
Между Сан Франциско и Сакраменто има малко възвишения. Тази част от линията, наречена „Сентрал Пасифик роуд“, тръгваше от Сакраменто, после поемаше на изток и се срещаше с линията от Омаха. От Сан Франциско до столицата на Калифорния линията вървеше на североизток, покрай Американ ривър, която се влива в залива Сан Пабло. Сто и двадесетте мили между тези два важни града бяха изминати за шест часа и към полунощ, докато пътниците още спяха първия си сън, влакът мина покрай Сакраменто. Те не видяха нищо от този значим град, седалище на законодателната власт на щата Калифорния — нито хубавите кейове, нито широките улици, нито великолепните хотели, нито площадите, нито храмовете.
На излизане от Сакраменто, след като премина гарите Джънкшън, Роклин, Обърн и Колфакс, влакът пое през масива Сиера Невада. Той пристигна на гара Чиско в седем часа сутринта. Един час по-късно спалнята отново си стана обикновен вагон и през прозорците пътниците можеха да се любуват на живописните гледки на тази планинска местност. Пътят на влака следваше капризните извивки на Сиера — ту следваше планинските склонове, ту минаваше над пропаст, като избягваше острите завивания чрез смели заобикаляния, втурваше се в тесни проходи, които сякаш бяха без изход. Локомотивът, блестящ като саркофаг с големия си фар, който пръскаше ярка светлина, със сребърния си звънец, със стърчащата отпред шпора за гонене на кравите от линията, смесваше свирканията си с шума на потоците и водопадите и покриваше с кълба дим тъмните клони на боровете.
Почти нямаше тунели и мостове по пътя. Железопътната линия следваше планинския склон, като се съобразяваше с неговите извивки, без да търси винаги най-прекия път и без да насилва природата.
Към девет часа през долината Карсън влакът навлезе в щата Невада, като отново се движеше на североизток. На обяд напусна Рено, където пътниците разполагаха с двадесет минути, за да обядват.
Оттук нататък железопътната линия вървеше покрай река Хумболт, отиваше няколко мили на север, по течението й. После слизаше на изток и отново плътно следваше реката чак до Хумболт Рейнджис, откъдето тя извира, почти в най-източната точка на щата Невада.