Прекъснаха разговора. Господин Фог се бе събудил и гледаше полето през заснежения прозорец. Но по-късно, без да бъде чут от господаря си и госпожа Ауда, Паспарту каза на полицейския инспектор:
— Наистина ли сте готов да се биете за него?
— Ще направя всичко, за да го върна жив в Европа! — отговори кратко Фикс с глас, който показваше непоколебима воля.
Паспарту усети как по тялото му премина тръпка, но вярата в господаря му не отслабна.
И така имаше ли някакъв начин да задържат господин Фог в това купе, за да предотвратят евентуална среща между полковника и него? Това нямаше да е трудно. Тъй като джентълменът по природа не обичаше да се движи, а и не беше особено любознателен. Във всеки случай полицейският инспектор бе намислил нещо, тъй като малко след това каза на Филиас Фог:
— Във влака часовете минават бавно и трудно.
— Така е — отговори джентълменът, — но все пак минават.
— На парахода — продължи инспекторът — обикновено играехте любимия ви вист.
— Да — отвърна Филиас Фог, — но тук това би било трудно. Нямам нито карти, нито партньори.
— О! Ще купим карти. В американските влакове продават всичко. А що се отнася до партньорите, ако госпожа…
— Разбира се, господине — отговори бързо младата жена, — мога да играя вист. Това влиза в английското образование.
— И аз — каза Фикс — смятам, че добре играя тази игра. Ние тримата и един мор67…
— Както обичате, господине — отговори Филиас Фог, радостен, че ще заиграе пак любимата си игра и във влака.
Изпратиха Паспарту бързо да намери стюарда и той скоро се върна с две колоди карти, бележник, жетони и масичка, покрита със сукно. Нищо не липсваше. Играта започна. Госпожа Ауда достатъчно добре играеше вист и дори получи няколко комплимента от строгия Филиас Фог. А инспекторът беше просто добър играч, достоен съперник на джентълмена.
„Сега — каза си Паспарту — ние го държим. Няма да мръдне!“
В единадесет часа сутринта влакът стигна до вододела на двата океана, на седем хиляди петстотин и осемдесет английски стъпки надморска височина, една от най-високите точки, достигана от линията през Скалистите планини. След около двеста мили пътниците се озоваха в дълги равнини, които се простираха чак до Атлантическия океан и благоприятстваха построяването на железопътна линия.
Вече се виждаха първите реки, притоци или притоци на притоците на Норт Плейт. Целият хоризонт на север и на изток бе покрит от безкрайната полукръгла стена на северните склонове на Скалистите планини, над които се извисява връх Ларами. Между тази стена и железопътната линия се простираха обширни, обилно напоявани равнини. От дясната страна на железопътната линия стъпаловидно се издигаха първите склонове на планинския масив, който на юг се простира до мястото, където извира река Арканзас, един от големите притоци на Мисури.
След няколко часа щяха да са преминали Скалистите планини. Имаше надежда, че нищо няма да попречи на преминаването на влака през този труден терен. Снегът беше спрял. Настъпи сух студ. Големи птици отлитаха далече, изплашени от локомотива. Нито един звяр, мечка или вълк не се забелязваше в равнината. Това беше безкрайната гола пустиня.
След като хапнаха добре в самия вагон, господин Фог и партньорите му отново бяха започнали безкрайната игра на вист, когато отекнаха силни изсвирвания. Влакът спря.
Паспарту погледна през вратичката и не видя нищо, което да обяснява спирането. Не се виждаше гара.
За един миг госпожа Ауда и Фикс се притесниха, че господин Фог ще слезе от влака. Но джентълменът просто каза на прислужника си:
— Вижте какво става.
Паспарту слезе от влака. Около четиридесетина пътници вече бяха напуснали местата си и сред тях беше и полковник Проктър.
Влакът беше спрял, след като му беше дадена червена светлина, която му забраняваше да продължи. Машинистът и кондукторът бяха слезли и разговаряха оживено с един кантонер, когото началникът на следващата гара Медисин Боу бе изпратил да пресрещне влака. Пътниците ги бяха наобиколили и взимаха участие в разговора. Между тях се открояваше и полковник Проктър със силния си глас и властни жестове.
Паспарту се присъедини към тази групичка и чу кантонера да казва:
— Не! Няма начин да се мине! Мостът на Медисин Боу се клати и няма да издържи влака.
Мостът, за който ставаше дума, бе висящ, над буен поток на една миля от мястото, на което бе спряла влаковата композиция. По думите на кантонера той скоро щеше да падне, няколко от въжетата бяха скъсани и бе невъзможно да се мине по него. Кантонерът никак не преувеличаваше, като казваше, че не може да се мине оттам. А и предвид обичайното безгрижие на американците може да се каже, че би било лудост да не се вслушат в думите му, щом като са решили да са предпазливи.