Паспарту не смееше да се върне и да каже това на господаря си и слушаше със стиснати зъби и неподвижен като статуя.
— Ха така! — извика полковник Проктър. — Предполагам, че няма да пуснем корени тук, в снега!
— Полковник — отговори кондукторът, — телеграфираха в гара Омаха да изпратят влак, но той вероятно ще пристигне в Медисин Боу след не по-малко от шест часа.
— Шест часа! — извика Паспарту.
— Несъмнено! — отговори кондукторът. — Толкова време ще ни е необходимо и за да стигнем пеш до гарата.
— Пеш! — извикаха всички пътници.
— На какво разстояние е тази гара? — попита един от тях кондуктора.
— На дванадесет мили отвъд реката.
— Дванадесет мили в снега! — извика Стамп У. Проктър.
Полковникът избълва куп ругатни по адрес на компанията и на кондуктора, а побеснелият Паспарту бе готов също да избухне. Този път препятствието беше физическо и срещу него нямаше да помогнат и всичките банкноти на господаря му.
Освен това разочарованието беше всеобщо и пътниците, дори без да вземат под внимание закъснението, трябваше да извървят около петнадесет мили в снежното поле. На това се дължаха глъчката, възклицанията, крясъците, които несъмнено щяха да привлекат вниманието на Филиас Фог, ако той не бе така погълнат от играта.
Все пак Паспарту трябваше да го предупреди и с наведена глава се отправи към вагона. В този миг машинистът на влака — един истински янки на име Форстър — извиси глас и каза:
— Господа, може би ще намерим начин да минем.
— По моста ли? — отвърна един пътник.
— По моста.
— С нашия влак? — попита полковникът.
— С нашия влак.
Паспарту беше спрял и поглъщаше думите на машиниста.
— Но мостът може да рухне! — каза кондукторът.
— Не е така — отговори Форстър. — Мисля, че ако подкараме влака с максималната му скорост, имаме някакъв шанс да минем.
— Дявол да го вземе! — каза си Паспарту.
Но няколко пътници веднага бяха съблазнени от предложението. А то най-вече се харесваше на полковник Проктър. Тази луда глава мислеше, че това е изпълнимо. Той напомни също, че инженерите са имали идея реките да се преминават „без мостове“ с неогъваеми влакове, пуснати на пълна скорост, и т.н. И в крайна сметка всички се съгласиха с мнението на машиниста.
— Вероятността да преминем е петдесет процента — казваше някой.
— Шестдесет — казваше друг.
— Осемдесет… деветдесет!
Паспарту беше объркан и въпреки че беше готов на всичко, за да премине отвъд реката, това начинание му се струваше много „американско“.
„И все пак — помисли си той — има едно много просто нещо, което може да се направи, а тези хора изобщо дори не се сещат за него!…“
— Господине — каза той на единия от пътниците — предложението на машиниста ми се струва малко опасно, но…
— Вероятност осемдесет на сто! — отговори пътникът и му обърна гръб.
— Разбирам — отговори Паспарту, обръщайки се към друг господин, — но ако просто помислим…
— Няма нужда от размишления — отговори американецът, към когото се беше обърнал, като вдигна рамене, — тъй като машинистът ни уверява, че ще минем.
— Несъмнено — подхвана отново Паспарту — ще минем, но може би ще е по-предпазливо…
— Какво! Предпазливо! — извика полковник Проктър, който подскочи от тази случайно дочута дума. — С голяма скорост ви се казва! Разбирате ли? С голяма скорост!
— Знам… Разбирам… — повтаряше Паспарту, на когото никой не даваше възможност да довърши думите си, — но ако не по-предпазливо, понеже думата ви шокира, то поне би било по-естествено…
— Кой? Какво? Защо? Какво иска да каже този с това естествено? — завикаха от всички страни.
Бедният младеж не знаеше вече към кого да се обърне.
— Страх ли ви е? — попита го полковник Проктър.
— Мен да ме е страх! — извика Паспарту. — Така да е! Ще покажа на тези хора, че един французин може да бъде толкова американец, колкото са и те!
— Във влака! Във влака! — извика кондукторът.
— Да! Във влака — повтаряше Паспарту. — Във влака! Веднага! Но никой не може да ме убеди, че не е по-естествено да минат първо пътниците пеш по моста, а после и влакът!…
Но никой не чу това умно разсъждение. И никой не би признал, че има голямо основание. Пътниците се качиха отново във влака. Паспарту зае мястото си, без да каже и дума за това какво се е случило. Играчите бяха напълно отдадени на играта си.
Локомотивът изсвири силно. Машинистът даде заден ход и върна влака на около една миля, като скачач, който се засилва, за да извърши скока си.