Към два часа следобед, докато снегът падаше на едри парцали, се чуха продължителни изсвирвания от изток. Една огромна сянка, предшествана от жълто-червеникава светлина, приближаваше бавно, а мъглата я уголемяваше несъразмерно и тя придобиваше странен вид.
Но от изток не се очакваше никакъв влак. Помощта, поискана по телеграфа, не можеше да пристигне толкова скоро, а влакът от Омаха до Сан Франциско се очакваше едва на следващия ден. Скоро всичко се изясни.
Този локомотив, който се движеше бавно и надаваше мощни изсвирвания, бе същият, който, след като бе отделен от влака, бе продължил пътя си със страшна скорост, отвеждайки припадналите огняр и машинист. Той се бе движил по релсите в разстояние на няколко мили. После огънят бе отслабнал поради липса на гориво. Парата бе намаляла и след един час, с все по-ниска скорост, локомотивът спря на двадесет мили след гара Кърней.
И машинистът, и огнярят бяха живи и след дългия припадък те се бяха съвзели.
Тогава локомотивът спря. Когато видя, че са в пустинята и че локомотивът е без вагони, машинистът разбра какво се беше случило. Той не можеше да разбере как локомотивът се бе отделил от вагоните, но не се съмняваше, че влакът, останал назад, е в безпомощно състояние.
Машинистът знаеше какво трябва да направи. Да продължи пътя по посока на Омаха, беше разумно. Да се върне към влака, който индианците ограбват, може би все още беше опасно… Нямаше значение!
Той хвърли няколко лопати въглища и дърва в пещта, огънят пламна, налягането отново се покачи и към два часа следобед локомотивът се връщаше към гара Кърней. Той свиреше в мъглата. Пътниците бяха много доволни, когато видяха локомотива отново да застава начело на влака. Те можеха да продължат злополучно прекъснатото пътуване.
При пристигането на машината госпожа Ауда излезе от гарата и попита кондуктора:
— Ще тръгвате ли?
— Веднага, госпожо.
— Ами пленниците, клетите ни спътници…
— Не мога да спра движението — отговори кондукторът. — Вече имаме три часа закъснение.
— А кога ще мине следващият влак?
— Утре вечер, госпожо.
— Утре вечер! Много е късно. Трябва да изчакате…
— Невъзможно е — отговори кондукторът. — Ако искате да тръгвате, качвайте се във влака.
— Няма да замина — отговори младата жена.
Фикс беше чул този разговор. Малко преди това, когато липсваше каквото и да е превозно средство, той беше решил да напусне Кърней, а сега, когато влакът беше тук и той трябваше само да заеме мястото си във вагона, някаква неустоима сила го спираше да остане. Той нямаше сила да отлепи краката си от перона. В него се водеше битка. Ядът от неуспеха го задушаваше. Искаше да се бори докрай.
В това време пътниците и няколко ранени, измежду които и полковник Проктър, чието състояние беше сериозно, бяха заели местата си във вагоните. Чуваше се шумът от силно нагорещения котел, а клапите изпускаха пара. Машинистът изсвири, влакът потегли и скоро изчезна. Пушекът му се смесваше със снежната вихрушка.
Инспектор Фикс беше останал.
Изминаха няколко часа. Времето беше много лошо, а студът — прорязващ. Фикс седеше неподвижно на една пейка в гарата. Човек би си помислил, че спи. Въпреки вихрушката госпожа Ауда постоянно излизаше от стаята, която бе на нейно разположение. Тя отиваше до края на перона, вперваше поглед в снежната буря с желанието да пробие мъглата, която ограничаваше кръгозора й, и се заслушваше за шум. Уви, нищо. Тя се връщаше разтреперана и малко след това отново излизаше, но все напразно.
Дойде вечерта. Малкият отряд не се връщаше. Къде бяха сега? Бяха ли настигнали индианците? Имало ли е битка, или пък, загубени в мъглата, войниците се скитаха безцелно? Капитанът на крепостта Кърней беше много разтревожен, въпреки че не го показваше.
Падна нощ, снегът намаля, но стана още по-студено. И най-безстрашният поглед би се ужасил от този непрогледен мрак. Цареше абсолютна тишина. Покоят не бе нарушаван нито от някоя прелитаща птичка, нито от преминаващ звяр.
През цялата нощ, обзета от мрачни предчувствия и силна тревога, госпожа Ауда се скиташе край близките полета. Въображението й я отвеждаше далече и тя виждаше хиляди опасности. Неописуемо е страданието, което тя изпита през тези часове.
Фикс седеше все така неподвижно на същото място, но и той не спеше. По едно време към него се приближи един човек, дори му беше казал нещо, но агентът го беше отпратил, като кимна отрицателно с глава.
Така мина нощта. Призори на мъгливия хоризонт се появи слабо слънце. Но все пак погледът стигаше на около две мили. Филиас Фог и отрядът се бяха отправили на юг… А на юг не се виждаше абсолютно нищо. Беше седем часът.