Непредвидена пречка. За да не се отклони от пътя си, господин Фог трябваше да събере платната и да засили парата. Независимо от това, поради вълнението на морето и вълните, които се разбиваха в носа му, корабът намали скоростта си. Той мощно се разлюшка и това намали скоростта му. Вятърът постепенно ставаше ураганен и възможността „Хенриета“ да не се задържи върху вълните беше съвсем реална. Ако трябваше да бягат, това означаваше неизвестност с всичките й лоши последствия.
Лицето на Паспарту се помрачи с небето и през следващите два дни младежът изпитваше смъртни страхове. Но Филиас Фог беше смел моряк, който умееше да се бори с морето, и той продължи напред, без да намалява парата. Когато не можеше да се задържи на вълната, „Хенриета“ минаваше през нея и водата помиташе палубата й, но тя все пак продължаваше. Понякога, когато някоя огромна водна планина вдигнеше задната част на кораба, перката излизаше над водата и разцепваше въздуха. Но корабът продължаваше своя ход.
Във всеки случай вятърът не се усили повече, отколкото очакваха. Това не беше от онези урагани, които помитат всичко със скорост деветдесет мили в час. Не беше от най-страшните, но за нещастие духаше постоянно от югоизток и не позволи вдигането на платната. А щеше да е от голяма полза да помогне на парата, както ще видим по-нататък!
На 16 декември изтичаше седемдесет и петият ден от заминаването от Лондон. Все още „Хенриета“ не беше натрупала обезпокоително закъснение. Почти половината от разстоянието беше изминато и най-лошите места бяха назад. През лятото това би гарантирало успех. През зимата всичко зависеше от времето. Паспарту не казваше нищо. В дъното на душата си той все още пазеше надежда и дори при липса на вятър той разчиташе поне на парата.
Впрочем този ден машинистът се изкачи на палубата, срещна се с господин Фог и проведе доста оживен разговор с него.
Без да знае защо, несъмнено някакво предчувствие, Паспарту изпита смътно безпокойство. Той би дал едното си ухо, за да може да чуе с другото какво си говорят там. Той успя да долови няколко думи, изречени от господаря му:
— Сигурен ли сте в това, което казвате?
— Сигурен съм, господине — отговори машинистът. — Не забравяйте, че откакто сме тръгнали, горят всички пещи и ако сме имали достатъчно въглища да стигнем при по-слаба пара от Ню Йорк до Бордо, то нямаме достатъчно, за да се движим с пълна пара от Ню Йорк до Ливърпул!
— Ще помисля — отговори господин Фог.
Паспарту разбра. Безпокойството му нарасна още повече.
Въглищата нямаше да стигнат!
— Ах! Ако господарят ми се справи и с това, той наистина е изключителен човек!
И когато срещна Фикс, не можа да се сдържи и го осведоми за положението.
— Тогава — отговори агентът със стиснати зъби. — Да не би да вярвате, че отиваме в Ливърпул!
— Що за въпрос!
— Глупак! — отговори инспекторът, вдигна рамене и си отиде.
Паспарту беше готов да си отмъсти за обидата, чието истинско значение всъщност не схващаше много добре. Но си каза, че нещастният Фикс сигурно е много разочарован, много унижен, след като така глупаво се подведе и обиколи света напразно, и затова му прости.
А сега какво щеше да реши Филиас Фог? Беше трудно да се предположи. Но, изглежда, невъзмутимият джентълмен вече бе решил нещо, защото още същата вечер извика машиниста и му каза:
— Усилете огъня и продължавайте, докато свърши горивото.
Малко след това коминът на „Хенриета“ бълваше огромни кълба дим.
Параходът продължи с пълна пара. Но след два дни, на 18-и, както вече беше предупредил, машинистът уведоми, че въглищата свършват.
— Не отслабвайте огъня — отговори господин Фог. — Напротив. Усилете парата.
На този ден, към обяд, след като се покачи на мостика и изчисли местоположението на кораба, Филиас Фог повика Паспарту и му заповяда да доведе капитан Спийди. Сякаш казаха на този младеж да отиде и да отвърже тигър. На слизане към каютата си каза:
— Сигурно ще побеснее!
И наистина след няколко минути сред крясъци и хули на горната площадка на кораба се появи бомба. Тази бомба беше капитан Спийди. Очевидно беше, че ще избухне.
— Къде сме? — това бяха първите думи, които той изрече, задавен от гняв. Ако беше апоплектик72, нямаше да оживее.
— Къде сме? — повтори той.
— На седемстотин и седемдесет мили от Ливърпул (300 левги) — отговори господин Фог невъзмутимо.
— Пират! — извика Андрю Спийди.
72
Мозъчен инсулт, апоплексия — остро нарушение на мозъчното кръвообращение поради кръвоизлив или запушване на мозъчна артерия (тромбоза, емболия).