Стърлинг Лание
Пътешествието на Хиеро
1. ЗНАКЪТ НА РИБОЛОВНАТА КУКА
„Това не е човек, а пън без мозък — разсъждаваше Хиеро. — Колко е здрав, енергичен и важен. И като капак на всичко — допълни той лошите си качества, — в повечето случаи действува необмислено“.
Под задните му части равномерно се поклащаше гърба на едър лорс на име Клотц, който ситнеше в тръст по калния път и се опитваше понякога да захапе свежите млади листа на близките дървета. Дебелите и насочени напред устни бяха приспособени прекрасно за това.
Пер Хиеро Дъстин, Свещеник-Заклинател втора степен, Страж на Границата и Убиец престана да се измъчва повече и като се опря с гръб към високото седло се изправи. Лорсът престана да се интересува от листата, спря изведнъж и тревожно замря с високо вдигнати разклонени рога. Независимо, че рогата му сега бяха млади и меки, огромният черен звяр превъзхождаше по сила всяка порода от отдавна измрелите коне. Краката му завършваха с остри и тежки копита, които го правеха невероятно опасен боец.
Хиеро внимателно се ослушваше и същевременно задържаше лорса на едно място. Появилият се напред смътен шум се превърна в гръмък рев, от който земята се затресе. Добре познаваше тези звуци. Макар да беше още август стадата буйфъри започваха движението си на юг, както правеха всяка есен от хиляди години насам.
Лорсът и ездачът му се опитваха да разгледат нещо през израсналата стена от лиственици, палми и елшак край пътя. Стъблата на дърветата и храстите намаляваха рязко кръгозора, но пътешествениците чуваха непрекъснато увеличаващ се шум.
Хиеро имаше пълно доверие на Клотц, който умееше инстинктивно да определя посоката на движение на стадото. Най-опасно бе да се окажат точно пред огромното струпване на животни и да нямат възможност да се махнат от пътя им. Буйфърите не бяха особено злобни и нападателни, но сега единствено огънят можеше да ги спре.
Лорсът започна да става неспокоен. Чувствуваше, че се намират на опасно място, в опасно време. Хиеро реши да не чака повече и свърна на юг от пътя, като предостави на Клотц да избира пътеката.
Веднага щом напуснаха пътя, Хиеро се обърна назад. Безкрайна линия огромни кафяви космати и увенчани с остри и жълти рога глави се пробиваше път през горичката към свободното пространство. Ревът и фученето на животните стана оглушително. Начело на безкрайното стадо тичаха огромни бикове.
Хиеро стисна с колена яките хълбоци на лорса си. „Бягай, зяпльо — сигнализира той, — търси безопасно място, иначе ще бъдем стъпкани!“
Клотц се понесе в галоп напред. Огромното му тяло се движеше с невероятна лекота. Животното препускаше през гората и ловко избягваше клоните. На ездача, който се тръскаше на гърба му, бе доста по-трудно, — налагаше му се да следи за клони, които можеха да го съборят от седлото. От тънките пръчки, удрящи го по краката и рамената, го защитаваха високите ботуши, куртката и панталоните от кожа. На главата си нямаше нищо, но в една от чантите се намираха кожен подшлемник и меден шлем. Вдигна ръка, защити лицето си и мислено пришпори лорса. Огромният звяр увеличи скоростта си — раздразнението му се увеличи и мозъкът на Хиеро улови вълната злост.
„Прости ми, старче, ако ти преча да си вършиш работата“ — нежно помисли той. Нито едно друго животно не беше така предано на човека, както лорсовете. Породата им бе създадена преди много поколения от мутанти на гигантския дим лос, който бе оцелял след Гибелта, и те бяха прекрасни ездови и бойни животни. Абатствата внимателно пазеха стадата им и с голяма неохота продаваха скъпоценните производители. Но голямата им съобразителност се съчетаваше с упорита, до инат, независимост и известна капризност на характера им, което никой не успяваше да надмогне. Специалистите внимателно наблюдаваха животните и продължаваха селекцията.
Внезапно Хиеро се удари по челото и се изруга. Облаци комари в разгърнат строй го бяха атакували. Изпод копитата на Клотц полетяха пръски вода. Лорсът бе попаднал в блато. Зад тях ревът на стадото започна да затихва. Буйфърите не обичаха блатата, но при нужда спокойно преплуваха по няколко километра. Хиеро също не ги обичаше. Подаде сигнал: „Стой!“, леко стисна с колене хълбоците на лорса и той спря задъхан.
— Ах ти, глухчо — каза Хиеро и ласкаво го погали по шията.
Около тях се виждаха езерца и локви тъмна вода, а напред се виждаше и нещо значително по-голямо. Спряха на един скалист остров, на който в безпорядък лежаха изпотрошени дънери, донесени от последното наводнение. Тук беше тихо. Едва чуващият се шум на стадото се отдалечаваше на изток. Малка черна птичка излетя изплашена от скривалището си. Мрачни борове и кипариси растяха направо от блатото, засенчваха слънчевата светлина и придаваха мрачен вид на местността. Облаци комари кръжаха край главата на Хиеро и го принудиха да размахва непрекъснато клонче с листа. Лорсът потропваше с крака и сумтеше недоволно.