— „Стои — чака — почива — сега (безопасно)“ — дойде мисълта на мечока. Хиеро скочи на земята и тръгна към мястото, където смътният силует на Хърм се различаваше в мрака. Клекна и се опита да разгледа очите на приятеля си.
— „Благодаря — помогна (ни) — опасност — лошо“, — изпрати сигнала си Хиеро и забеляза, че всеки нов път общуването става все по-леко и леко. Сега можеше да говори с животното така, сякаш беше Маларо, приятел и съквартирант в колежа на Абатствата, с който бе свързан мислено най-силно, от който и да било друг в света. С мечока това ставаше на почти същото интелектуално ниво и рязко се различаваше от телепатичната връзка с Клотц. Отговорите на лорса бяха много прости и не съдържаха абстрактни понятия.
Мечокът отговори и едновременно Хиеро усети, как дългият и грапав език на Хърм докосна носа и челото му. Заля го вълна на доброжелателност или на някаква родствена емоция, пълна със скрит хумор. Хърм се веселеше.
— „(Почти) уби — лоши мисли — видях (ги) — тръгнах — той хванал — направил неподвижен (не жив). После отново — жив — дошъл — ухапал — спрял — лоши мисли. Хубаво?“ — Мечокът направи пауза.
— „Защо ми помагаш? — запита Хиеро. — Какво искаш?“
Последва ново прекъсване. Зад тях се раздаваше лекото пръхтене на Клотц, който търсеше в килима игли своето любимо лакомство — гъбите. Накрая Хърм отговори. Мислите му бяха ясни, но накъсани — знаеше какво да каже, но не знаеше как.
— „Върви (с мен) — вижда нови (неща) — нови земи — виждаш, каквото виждаш — разбереш, каквото разбереш“.
Хиеро объркано се дръпна назад. Можеше ли Хърм да има представа за мисията му? И откъде? Това бе просто невъзможно. На никого не беше казвал. Целта на пътешествието му беше тайна.
— „Ти знаеш ли къде отивам?“ — рязко запита той.
— „Не — отвърнаха му. — Но ти ще кажеш. Сега. После, няма време“.
Свещеникът се замисли. Бе дал клетва да не говори на никого за мисията си. Но тази клетва не беше абсолютна, защото не бе дадена над Светото Писание. Клетвата означаваше общата секретност на задачата му, но той, изхождайки от здравия смисъл, можеше да си търси всякакви помощници. Хиеро взе решение и повече не се колеба.
Двете фигури лежаха глава до глава в пълно мълчание. Лорс наблюдаваше гората и носът и ушите му пресейваха нощния въздух, като събираха близки и далечни новини. А през това време тези, които охраняваше, си приказваха и всеки от тях узна много нови неща под тъмния свод на боровите клони.
2. НАЧАЛОТО…
— Хиеро, ние губим, губим бавно, но безвъзвратно. — Високата фигура на Абата облечена в кафява мантия непрекъснато сновеше от стена до стена из класната стая. Нежните му ръце бяха поставени зад гърба, а бялата брада докосваше гърдите. В помещението дълбоко под земята цареше пълна тишина. — Само вяра не е достатъчно, поне за такава работа. През последните години отново и отново се сблъскваме с проявата на враждебна воля на човек или група хора. Унищожените човекообразни същества при опита да проникнат тука, в Централното Абатство, е само малка част от проблемата. Съществуват много други факти. Съветът прие мъдрото решение да не ги прави достояние на народа. — Старецът се спря и суровото му лице се смекчи от лека усмивка. — Нито един от нас няма право да разказва за това дори на жената си. — Миг по-късно стана сериозен и като избра тебешир от кутията, отиде до черната дъска. Негово Преподобие Кулъс Демеро бе започнал кариерата си в Абатство като учител и до сега съхраняваше старите си навици.
— Погледни — каза той и започна да пише. — Големият керван преди две години бе нападнат от засада по основния път за Атви на северния бряг на Вътрешното море. Заловени са били десет фургона натоварени със старинни лабораторни инструменти — всичките са намерени по-късно напълно потрошени. Тези инструменти са били открити в почти неповреден град от преди Гибелта, разположен на брега на океана. Ние смятаме, че са били използувани за производството на оръжие, за което не знаем нищо. Нека това е случай номер едно — тебеширът заскърца по дъската. Абатът продължи, като поглеждаше седящия на дългата училищна маса Хиеро. — Случай номер две. Изпратихме голям отряд войници и заселници под ръководството на помощник Абата и дванадесет свещеника за строителството на обител недалеч от неотдавна основаните рибни селища на Хъдзъновия залив. Понеже хората потегляли към Далечния Север, в студените гори, те били отлично екипирани и снабдени със запаси за шест месеца. Независимо от взетите мерки и непрекъснатата мислена връзка с отряда тези хиляда и сто здрави и силни мъже и жени изчезнаха. Връзката се прекъсна внезапно и рязко. След две седмици рота Убийци намери мястото на изчезването и намери захвърлените и станали плячка на дивите животни запаси. Там имало неясни следи на Нечестивия, но нищо веществено, което да докоснат с ръце. Това бе сериозен удар. Загинаха единадесет стотни от нашите най-добри хора! — лицето на Абата помрачня, той направи пауза и погледна Хиеро. — Искаш ли нещо да запиташ?