Но тази мисъл не беше внушена отвън. Мозъкът му беше напълно свободен. Освен това свещеникът изпита усещането, че се намира близо до тайното убежище на Дом, което чудовището смята за напълно безопасно и недостъпно за външния свят. Той не можеше да си обясни, откъде идва тази убеденост. Вероятно по време на борбата с Дом бе влязъл в такъв тесен ментален контакт с владетеля на плесента и гнилотата, че успяваше да улови на ниво подсъзнание отгласи на дълбочинните мисловни процеси. Сякаш някаква странна връзка го съединяваше с врага му.
„Поне тази растителност не се движи“, помисли си Хиеро и се накани да продължи пътя си. Но в същия миг долови едва забележимо поклащане на сенките. Замря и се загледа в мъждукащите смътни краски на гъсталаците. Тази ужасна гора беше жива!
Стеблата на копиеобразните растения се люлееха в забавен ритъм. Очевидно тези странни създания нямаха корени и затова се обръщаха на своите надебелени основи, сякаш изпълняваха някакъв танц или тържествен религиозен обред. Те се стремяха едно към друго и когато се допираха, конвулсивна тръпка пробягваше по тях. Тези с закръглените светещи образования по върховете сякаш пронизваха с тях партньорите си. Ако се сблъскваха две флуоресциращи тела, по основите им се издуваха пъпки мека плът и окапваха, когато растенията бавно и неохотно се раздалечаваха и насочваха към други съседи.
Хиеро разбра, че тези странни същества притежават известна способност за усещане. Подобно на отвратителните лигави чудовища, умеещи да усещат враговете и да реагират на хранително дразнене, тези създания на Дом също чувствуваха, реагираха и дори бе възможно да мислят. Той бе сигурен, че ако го забележат, ще го познаят, ще го хванат и най-вероятно ще го убият. Свещеникът предпазливо се дръпна под закрилата на гигантската машина.
Чудноватата гора скриваше частично от погледа му черния отвор на тунела. В това че той водеше към важна част на скрития в земните недра комплекс, въобще не се съмняваше. Доколкото можеше да го разгледа, сводът на тунела се издигаше на височина десетина метра над пода. Очевидно тук беше главния вход в пещерата, през който са доставяли смъртоносните снаряди. Но плесента и течната кал по подстъпите към тунела показваха, че тук хора отдавна не са се появявали.
Какво пък, да се опитам, да изуча всичко, което мога, помисли свещеникът и внимателно се задвижи обратно по прохода между древните механизми, далеч от застоялата черна вода и обкръжаващата я страшно гора. Когато зави в напречния коридор, си плю на петите и затича към южната част на пещерата, като непрекъснато следеше прииждащите вълни ментална енергия от ордите на Нечестивия. Враговете не променяха посоката на движение и бе ясно, че ще се появят от южния тунел.
Хиеро се спря за миг и пресметна различни варианти на предстоящите събития. В едно беше сигурен. Враговете му няма да успеят да определят менталните излъчвания на неговия мозък, нито пък на спътниците му. Менталната мощ на свещеника бе нараснала толкова, че можеше да защити не малко разумни същества с непробиваем телепатичен щит. А такава защита изискваше значително по-малко усилия от менталната атака, защото я поддържаше почти несъзнателно.
Той се свърза с приятелите си и ги повика при себе си, независимо дали са научили нещо интересно или не. Очакваше ги скрит в сянката на поредния механичен гигант. Първо се показа бялата брада на Алдо, а след няколко минути дойдоха Лучара и Хърм. Свещеникът беше така загрижен, че не забеляза малкия пакет в ръката на девойката.
— Вижте — каза той, като чертаеше с пръст по прашната завивка на машината. В мъждукащата светлина бе трудно да се различат линиите и Хиеро поднесе огънчето на масленицата по близо до картината. — Намираме се тук. Това е малко езеро до източната страна. В тунела зад него е леговището на Дом. После ще ви разкажа, как го научих. А тук — прекара нова линия — е южния вход. По този път ще дойдат бойците на Нечестивия. Асансьорът е счупен и ние няма как да се измъкнем по предишния път. Затова ще използуваме тунела, от който ще се появят враговете. Но да го направим успешно, трябва да ми помогнете и точно да изпълните нарежданията ми — той се усмихна, а лицето му изглеждаше оживено и решително. — Разбира се, съществува вероятност плана ми да се провали. Зависи от две неща. Първо — З’дан с такава злоба иска да ме хване, че се надявам да не мисли трезво и да не предвиди неочакваната заплаха. Второ — там ще има още един, който също не е способен да мисли трезво. Нито единият, нито другият знаят нещо един за друг. Такъв е планът ми и предполагам, че ще успее.