Зад гърба на войниците се намираше неподвижната сега група на хората-плъхове. Тези дяволски твари бяха добре познати на Хиеро. Огромните гризачи-мутанти с развит интелект и остри нокти на лапите, почти не отстъпващи по ловкост на човешката длан, бяха опасни противници. Въоръжени бяха с дълги ножове, тояги и пики, а през покритите с дълги гъсти косми тела се увиваха широки кожени ремъци, на които бяха закачени торби със запаси и снаряжение. Но парализирани от Дом те не можеха да мръднат и само зачервените им очи излъчваха яростна злоба.
В края на колоната, близо до изхода от тунела, стояха предводителите на вражеската войска — шест мрачни фигури в ниско нахлупени качулки. Когато ги отминаваше Хиеро почти физически усети изливащите се потоци ненавист. Той не се съмняваше, че всеки от тези чародеи с радост би приел смъртта, ако заедно с това можеше да унищожи и него, но сега те бяха безпомощни, като зайчета в лапите на лисицата. Очевидно, не разбираха източника на менталната сила на Дом и не можеха да разгадаят методите му на борба. Неочакваната атака ги бе сковала по същия начин, както свещеника при първата му среща с чудовището.
Арбалетът му висеше на рамото, с дясната си ръка държеше готов късия меч, а с лявата здраво стискаше треперещите пръсти на Лучара. Но страха, че един или няколко войници на Нечестивия биха могли да се освободят от яката хватка на Дом, се оказа безпочвен. Когато заобиколиха групата Космати Ревльоци, чиято миризма потисна зловонието на Дом, той се разбърза още повече. Спътниците му се стараеха да не изостават. Те навлязоха в тунела и сега свещеникът разбра, защо враговете са избрали този път в пещерата.
Пред тях се простираше полегат под с широчина около десетина метра. Началото на тунела се виждаше добре, в идващата от пещерата мъждукаща светлина, но после завиваше и там в далечината цареше тъмнина. Стотиците крака бяха направили истинска пътека в дебелия слой прах.
Свещеникът спря, чукна огнивото и отново запали масленицата. После посочи с ръка дълбините на тунела и подчинявайки се на мълчаливата заповед, спътниците му тръгнаха напред. Хиеро остана сам и хвърли последен поглед на огромното струпване на машини в центъра на пещерата и на драматичната сцена, която се разиграваше на техния фон. Той усещаше яростната борба на менталните сили. Адептите на Нечестивия упорито се опитваха да се изтръгнат от хватката на Дом. Погледът му се плъзна по ъгловатото и ниско тяло на чудовището, по мръсночервените и заострени нагоре спътници от свитата му и се спря на безмълвната и неподвижна армия.
После рязко се обърна и бързо тръгна нагоре по тунела, вдигайки високо светилника си и търсейки спътниците си. Не можеше да са отишли далече и той скоро ги настигна. Лучара му хвърли бърз поглед, но той с махане на ръка я подкани да побърза. Още известно време вървяха мълчаливо, преди момичето да попита:
— Това чудовище в пещерата… още дълго ли ще ги държи, как мислиш?
— Сега не е време да говорим за това — сухо отвърна Хиеро. — Моля те, момичето ми, дишай дълбоко. Заплашва ни смъртна опасност и тя се приближава с всяка измината минута.
Девойката не се обиди на суровата забележка — разбираше, че той има причини да говори така. Пътешествениците продължаваха да вървят мълчаливо с бързото темпо, което им задаваше водача. Подът на тунела постепенно си вдигаше, но наклонът едва се забелязваше. По стените на подземния коридор пробягваха метални тръби, врязани в скалата с микроскопична точност, а над тях се извиваха като змии черни кабели. На два пъти минаваха през широки зали, оборудвани с различна апаратура, но не се спираха. Тук нямаше осветление и само глинените им лампи прогонваха тъмнината.
„Това трябва да е главния път в пещерата“ — помисли Хиеро и продължи механично да премества уморените си крака. Вървяха така дълго, струваше им се цяла вечност, но не се осмелиха да спрат за почивка. Наистина, Лучара и Хърм изглеждаха достатъчно свежи, но като се вслушваше в тежкото дишане на Алдо, свещеникът разбираше, че силите на стария единадесетник са на изчерпване.
— Успяхте ли, да намерите нещо приличащо на компютър? — запита по едно време Хиеро.
— Не — отвърна Алдо. — В този подземен лабиринт търсенето може да продължи седмици и дори месеци. Но Лучара намери нещо и го носи със себе си. — Гласът на старецът беше чист и ясен и изглежда, можеше още да върви. Хиеро се успокои, но за всеки случай намали малко скоростта. Брат Алдо докосна с ръка рамото му и той обърна към него загриженото си лице. — Как смяташ, момчето ми, дали слугите на Нечестивия ще успеят сами да се освободят? Имат много хора и товарни животни. Намерят ли нещо, ще се разрази катастрофа. И този Дом. Силата му е неизмерима. Какво може да му се опре, ако завладее знанията на миналото?