— Дом не се интересува нито от минало, нито от машини, нито от оръжие. Той е като всяко друго живо същество, мисли и чувствува и аз го възприемам. Не му трябват механични устройства. Занимава го само това, което може да създаде или да отгледа сам. Неговите прибори и механизми са живите твари. — Хиеро забрави да запита за находката на Лучара. Тревогата не го напущаше и той неволно увеличи скоростта.
Изслушвайки го в движение свещеникът, единадесетникът поклати глава и каза:
— Възможно е да си прав. Но несъмнено Дом или едно от създанията му са били до главното табло и даже е свалило калъфа от него. Не забравяй това.
— Помня — усмихна се Хиеро — и за всеки случай съм взел някои мерки. Как смяташ, колко време вече вървим?
— Не по-малко от два часа. Тук в безопасност ли сме?
— Не. Трябва да излезем на повърхността и да вървим, докато се държим на краката си. Напрежението на менталното поле в пещерата нараства. Усещам го! И ми се струва, че Дом отслабва!
— Ако те го унищожат, ще започнат да ни преследват — обезпокои се Лучара. — Възможно ли е по-някакъв начин да блокираме този тунел?
— Може би — отвърна кратко Хиеро.
— Нима те ще успеят да се противопоставят на Дом? — Алдо замислено поглади брадата си. — Неговата мощ ми изглежда безгранична.
— Да, той е много силен — съгласи се Хиеро. — Но той никога преди не е контролирал толкова много разуми едновременно. И сред тях няколко мощни и тренирани, които се опитват да се освободят с общи усилия! Усещам, как Дом пази силите си и дори не смее да се мръдне. Но той чака още някого. Вероятно е извикал гадните си твари, които се хранят с животни. А и майсторите на Нечестивия се сражават свирепо. Интензивността на менталните им полета нараства, усещам го, независимо на защитните им прегради.
— Аз също го усещам — кимна Алдо. — Нима те ще убият това фантастично създание? Как бих искал да го изуча, да разбера какво мисли и какво иска от живота! — гласът му стана замислен и тъжен.
Хиеро погледна старецът изумено. Наистина, Братството на Единадесетниците беше готово да покровителствува всяко живо същество!
— „Приближаваме добър въздух!“ — Хърм така бързаше, сякаш се търкаляше по прашния под, а розовия си нос държеше вдигнат високо. Като усети излизането от мрачния подземен свят, той видимо се ободри.
Хиеро пъхна светилничето под плаща си и пътешествениците напрегнаха очи. Наистина ли тъмнината се смекчи или само така им се струваше? Тази надежда поддържаше угасващите им сили.
Отначало слабата и едва забележима дневна светлина се усили и мракът постепенно заотстъпва. Хиеро намали ход и обърна умореното си лице към спътниците си.
— На изхода може да има охрана — каза той. — Починете известно време, докато проверя това.
Мисълта му се плъзна напред, опита се да напипа разумите на същества, които биха могли да се намират там в засада, но не откри и най-малък намек на ментална енергия. Очевидно враговете бяха сигурни, че ще ги унищожат и не бяха взели никакви предпазни мерки.
Свещеникът сподели тези съображения с останалите и те предпазливо продължиха пътя си. Скоро светлината стана така силна, че нямаха повече нужда от лампите. До ушите им стигна пеенето на птичките и сега дори слабото обоняние на хората улови миризмата на свеж въздух.
След няколко мига пред себе си видяха огромни полуотворени врати. Свещеникът забеляза счупените им ключалки. Когато излязоха навън, той се възхити от замисъла на съоръжението. Външната страна на портите беше покрита с някакво вещество, което им придаваше вид на скали, но явно беше много по-непроницаемо от обикновените камъни. Адептите на Нечестивия трябва да са знаели тайната на това място, иначе не биха могли така бързо да го намерят.
„Още малко и сме спасени!“ — мярна се в главата на свещеникът, докато с жадни уста поемаше свежия въздух на тропическия изгрев. Слънцето едва се показваше над хоризонта и той определи, че часът е около пет сутринта.
— „Побързайте — обърна се той към изморените си спътници, — побързайте! Ние не бива да се бавим! Имаме на разположение най-много час!“
Те обърнаха гръб на огромната, засипана с пясък и чакъл скала, криеща в себе си входа в тунела. Кой куцайки, кой полюлявайки се вървяха на юг. Никой не задаваше въпроси и никой не се съмняваше, че Хиеро има важни причини да ги подгонва така. Мускулите им направо пламтяха. Устата жадно гълтаха въздуха. Краката им трепереха и се подгъваха. Алдо тежко се опираше на тоягата си, лицето му беше сиво, а челото блестеше от потта.