Макар да бе навършил тридесет и шест години, Хиеро още не беше женен, макар много мъже на негова възраст да бяха глави на големи семейства. Той не искаше да става Абат и да завърши кариерата си като администратор. Когато започваха да му досаждат с такива въпроси, той с непроницаем вид на лицето си казваше, че жените го интересуват не повече от ботуши износени преди три години. Но не бе дал обет за безбрачие. Смяташе го за част от загиналото минало. Свещениците са част от света, трябва да се борят и работят, а нямаше нищо по-светско от жените. Абатствата не бяха сигурно, дали зад Източния океан е оцелял древния Рим — легендарното място на вярата им. Но дори и да съществуваше, то традиционното подчинение на Първосвещеника бе отминало безвъзвратно, заедно с изкуството на бързо преодоляване на огромни разстояния и други подобни знания.
Дружният хор на птичите гласове звънеше над пътя. Хиеро се къпеше в ярките лъчи на обедното слънце. На небето нямаше облаци, но августовската горещина бе умерена и приятна. Лорсът бягаше с отмерения си ход, който бе научен да поддържа с часове. Клотц обичаше стопанина си и точно знаеше, колко далеч можеше да отиде в капризите си и да не го изкара от търпение. Големите уши на животното леко шаваха — звуците бяха източник на новини, а лорсът можеше да чуе движението на всяка дребна твар в гората на разстояние до половин километър. Прашният път беше празен. Вълците изчезнаха някъде и само говеждият тор напомняше за стадото буйфъри, които продължаваха да бягат някъде напред.
Пътят минаваше през девствена гора. Много от земите на Канда още не бяха населени и в тях можеше да се намери много неизвестно. Най-смелите и предприемчиви се устремяваха в новите земи, като вълните заселници се разпростираха кръгово от всеки голям център на Абатството. Но често тези хора просто изчезваха безследно. Пионерите, отправили се в дивите райони, без връзка с цивилизацията и твърдо ръководство, пропадаха тайнствено и необяснимо. Веднъж един войник или свещеник, изпратен от погранично Абатство, открил няколко разпадащи се къщи, обкръжени от обработени полета, на които имало само бурени и плевели. Жителите на централните райони били предупредени за опасността. Сред народа плъзнал слух, че Абатствата нарочно сдържат хората и се опитват да пречат за нови открития в далечните гори. Но на никой не хрумна и една мисъл, че в Абатствата може да имат отношение към изчезването на хората. Такива слухове така не съответствуваха на действителността, че никой не би им повярвал. Абатствата бяха отворени за всички и никой не налагаше забрана на сведенията за всекидневните дела на населението. Съветът на Абатствата повтори предупреждението си и призова към предпазливост при овладяването на нови земи. Но това никак не охлади множеството смелчаци. Тогава Съветът се опита да строи нови Абатства в тези райони и така да създава предни постове на цивилизацията и знанието, около които да се сплотят преселниците. Но много малко от тях можеха да бъдат добри свещеници и войници. За това се изискваше време.
Докато размишляваше Хиеро, се поклащаше във високото си седло. Специалната тренировка му помагаше машинално да запомня и систематизира за бъдещия отчет всичко, което виждаше. Издигащите се към небето елхи, белокорите брези, маслените палми, мярналата се сред листака огромна кокошка — абсолютно всичко беше интересно за свещениците-регистратори на Абатството. Още като млад юноша добре бе разбрал, че само знанието се явява истинско оръжие против жестокия и ненадежден свят.