Това беше висок човек, завит в дълъг черен плащ, който напълно закриваше тялото. Свалената назад качулка позволяваше да се види плешивата глава. Кожата му беше така бледа, че приличаше на мъртвешка. От такова разстояние не можеше да се различи цвета на очите му. Отдясно на плаща му блестеше знак във вид на спирала. Но и той едва се забелязваше. На Хиеро му се стори, че знакът се състои от преплитащи се линии и кръгове. На пръв поглед нямаше оръжие, но от него, като от огромен айсберг се излъчваше телепатична сила, смесена с леденостудена заплаха.
Хиеро разбираше прекрасно, че това бе изключителен случай. Нечестивият — както гласеше мълвата — имал човешки представители, някаква особена раса, притежаваща магьоснически способности. Понякога тези хора са ги виждали за малко; под тяхно ръководство ставаха нападенията на кервани и заселници, но постъпилата информация беше смътна и противоречива. Два пъти в Републиката бяха убивани хора, които се опитваха да проникнат в тайните помещения на архива на Абатствата в Саска. Телата на убитите почти мигновено се разпадаха и за изучаване освен купчинка пепел и дрехите не оставаше нищо. Но всеки път преди нападението стражите и свещениците на Абатствата усещаха мислено тревога. Престъпникът успяваше да проникне така навътре, макар охраната да твърдеше, че нищо не е видяла. Съществото, което сега срещна Хиеро можеше да бъде само едно от тези надарени с мистична сила магьосници, които, както се предполагаше, направлява Нечестивият. Нито един нормален човек, дори поставен вън от закона, не би могъл да се съюзи с глутница лемути. Когато ги наближи, дивите зверове със страх се отдръпнаха.
Главатарят на косматите се наведе ниско и заскача към човека в плаща, а останалите безпокойно се засуетиха наоколо. Устните на неизвестния се замърдаха и жълтите зъби на главатаря се ухилиха вместо отговор. Те действително приказваха! Макар и да изпита гадно отвращение от цялата тайфа, ученият в Хиеро не можеше да не се възхити от подобно зрелище. Срещата изглежда свърши и човекът освободи рунтавите животни и като се обърна тръгна на югоизток към далечния край на падината. Скокливците наобиколиха шефа си, който им заръмжа нещо. Те се строиха в колона и потеглиха на запад.
Когато човекът в черния плащ изчезна в едната посока, а глутницата лемути — в другата, тримата пътника на края на падината започнаха да се съвземат. Но нито един от тях не използува мислената връзка — просто стояха и чакаха. Така мина половин час. Най-сетне Хърм по мечешки тромаво се надигна и протегна. Погледна Клотц и ездача му, като не даде никакъв сигнал, но и така беше ясно. Огромният лорс се изправи безшумно на крака. Хиеро огледа мълчащата гора.
Залязващото Слънце прокарваше лъчите си през дънерите на боровете и гъсталаците елшак, на земята ярко зеленееха петна мъхове и лишеи, по кората на дърветата играеха червеникаво-кафяви и златисти тонове. „Колко е прекрасен светът — помисли си свещеникът, — но въпреки цялата му прелест е изпълнен с много зло“.
Хърм се заспуска в падината и така напомни, че ги чака работа. Клотц го последва и огромните му копита не вдигаха повече шум от дебнеща в тревата мишка. Хиеро с тревога забеляза, че малкият мечок се запъти в същата посока, където изчезна зловещата фигура. Това му се стори опасно. Никак не искаше да се натъкне неочаквано на човек с подобна на неговата сила на телепатия. В края на краищата мисията, за която беше изпратен в Далечния Изток, бе най-важната му работа. Той не рискува да изпрати на Хърм мислен сигнал и реши, че освен физически знак няма друг начин да го спре.