— Шшшшш… — тихо засъска той.
Хърм се обърна и видя, че човекът със жест му заповядва да спре. Мечокът приседна на парче покрито с листа земя. Клотц се приближи до него. Хиеро ги гледаше и не можеше да измисли начин да им обясни това, което искаше да им каже. Поддържаше пълна блокировка на мозъка си и не без причини предполагаше, че свалянето й ще привлече цялата шайка дяволи.
Но мечокът го избави от грижите. Изгледа го проницателно и започна да рови в листата с предните си лапи. После на изравнената земя начерта с дългия си нокът линия със стрелка накрая. Посоката беше определена. Свещеникът се порази — такова нещо можеше да направи само човек! От двете страни на стрелата и зад нея Хърм изобрази няколко малки кръгчета и спирали. В последните Хиеро поразен позна тайнствения символ на плаща на врага. Смисълът на рисунката беше ясен. Опасността е зад тях и встрани — напред не ги заплашва почти нищо. Погледите им се срещнаха и Хиеро кимна. Мечокът изравни изкусната си рисунка и без да бърза тръгна начело. Ездачът го последва.
Докато се поклащаше в седлото, Хиеро се отдаде на предишните си мисли. По какъв начин съществата в обкръжаващия го свят стават разумни? Народът на Бентовете също беше разумен като хората, макар много от възгледите им за живота да не съвпадаха с човешките. Много от лемутите не бяха по-глупави от хората, но се явяваха заплаха за всяка нормална форма на живот. Този въпрос ще представлява сложна проблема за теолозите на Абатствата. Те продължаваха да спорят, имат ли душа представителите на Народа на Бентовете, а сега се появяваше и този мечок… Още една раса разумни същества, за които нито дума не е казано в Светото Писание… Такива неща наистина е трудно да се обяснят…
Слънчевата светлина угасваше и под покрива от огромни дървета стана съвсем тъмно. Всъщност Клотц виждаше в полумрака не по-лошо от всяка котка, а и мечокът не му отстъпваше. Хиеро чувствуваше, че може да има доверие на спътниците си, а и сам, от детинство, след дълги тренировки, добре се справяше при смътното вечерно осветление. Той не беше уморен и не смяташе да спират. Необходимо бе да се измъкнат колкото се може по-далече от тази мълчалива гора, тази зона на телепатично потискане на съзнанието, което още усещаше. Два или три километра изминаха под короните на хвойнови дървета. Дългите игли меко пукаха под копитата на лорса.
Изведнъж без предупреждение Хръм се затича. За миг премина шест метра и изчезва в гъсталака. Докато Клотц забави хода си. Големите му уши щръкнаха, а ноздрите така се раздуваха, сякаш бе усетил някаква необикновена миризма. Хиеро хвана приклада на хвъргача и се вгледа напред. „Предателство? — бясно запрепуска мисълта му. — Мечокът приятел ли беше? Или е изменникът, показан от Риболовната Кука? Кое от двете тълкувания ще се окаже вярно?“ Оръжието беше извадено и подготвено за стрелба, когато горската тишина бе нарушена от човешка реч. Музикален и плътен глас, очевидно принадлежащ на опитен оратор, зазвъня вляво от тях изпод надвисналите клони. Приказваше на метсиански език.
— Звярът е грозен, а още по-грозен е ездача му. Ето кой върви по дирите на С’нерг. Това ли е дивечът, който преследваме цял ден?
Един от последните слънцеви лъчи падна на изгладен от водите камък на седем метра от лорса. Там със скръстени на гърдите ръце се усмихваше гадно човекът в черния плащ. Очите му студено изучаваха Хиеро.
— Както виждам, свещеник, при това с висок ранг в глупавата им йерархия — каза човекът. — Ние рядко виждаме свещеници по тези земи, където към тях изпитват голяма ненавист. Когато направя чучело от тебе, скъпи свещенико, ще се виждаме често!
Докато го слушаше Хиеро бавно стисна с пръстите си дулото на хвъргача, който се намираше от другата страна на седлото спрямо врага. Макар С’нерг да изглеждаше невъоръжен свещеникът не хранеше особени илюзии за безопасността си. По силата на телепатичното излъчване метсианският воин разбираше, че се намира пред велик адепт, който превъзхожда в тази област дори Върховния Абат. Успешната употреба на всякакво физическо оръжие против подобно същество бе работа на случайността.
Врагът пусна надолу ръцете си и тръгна към Хиеро. Той мигновено насочи хвъргача към врага и се опита да стреля, но не успя да помръдне показалеца, който се намираше на спусъка. Тялото на свещеника се оказа парализирано и независимо от нечовешките усилия, той напълно загуби способността си да се движи.
Хиеро с ужас гледаше спокойно стоящия до лорса С’нерг. Невероятната сила на мозъка на този човек го държеше като хванат в желязно менгеме. И не само свещеника. Той усещаше, че Клотц се опитва да разкъса вцепенението си, но с не по-голям успех от господаря си. Челото на Хиеро се покри с пот. Бе използувал всички познати методи да се освободи от менталната прегръдка на магьосника. Вгледа се в лицето му и изпита ужас. Сякаш очите му нямаха зеници, вместо тях се виждаха пропасти сива пустота, която с безразличие съзерцаваше през себе си такава пустота. Независимо от усилията си Хиеро почувствува желание да се спеши. По някакъв начин разбра, че направи ли това контролът над него ще се засили и че прякото съприкосновение с Клотц му помага в известна степен да намали властта на С’нерг над тях. Очевидно физическата жизненост и психополето на лорса поддържат в известна степен отслабващите му сили. Забеляза също, че независимо от усмивката на лицето на врага, на челото му също се появиха капчици пот. Напрежението на мисленият двубой се отразяваше и на него. Но Хиеро повече не можеше да се съпротивлява. Заклати се на седлото. „В името на Отца“, — задъхано прошепна той с последни сили. Адептът на Нечестивия се усмихна студено.