но аз не ги забелязах, защото бях насочил погледа си към негово величество. Тогава той пожела да извадя ятагана си, който, макар и малко ръждясал от морската вода, беше в по-голямата си част изключително лъскав. Извадих го и мигновено цялата войска нададе вик на ужас и изненада, защото слънцето грееше ярко и войниците бяха заслепени от блясъка на ятагана, който размахвах в ръка наляво-надясно. Негово величество, който е много сърцат мъж, се уплаши по-малко, отколкото очаквах; той ми заповяда да вкарам ятагана обратно в ножницата и да го подхвърля, колкото мога по-леко, на земята, на около шест фута от края на веригата ми. Следното нещо, което поиска, бе единият кух железен стълп — искаше да каже джобния пистолет. Аз го извадих от джоба си и по негово желание обясних, доколкото можех, за какво служи; напълних го само с барут, който, понеже чантата ми беше добре затворена, не се бе измокрил във водата (всички благоразумни моряци полагат особена грижа, за да избягнат подобни неприятни случки), предупредих императора да не се плаши и след това гръмнах във въздуха. Учудването бе много по-голямо, отколкото при вида на ятагана ми. Стотици паднаха на земята като поразени от гръм;
и дори императорът, макар че не отстъпи, не можа да дойде на себе си известно време. Предадох и двата си пистолета по същия начин, както предадох ятагана, а след това също и чантата с барута и куршумите; помолих да се пази барутът от огън, защото може да се запали от най-малката искра и да вдигне във въздуха целия императорски дворец. Предадох и часовника си, който императорът бе много любопитен да види; той заповяда на двама от най-високите си телохранители да го отнесат на прът, опрян на рамената им, както в Англия каруцарите пренасят бурета с бира. Негово величество бе смаян от непрестанния шум на часовника и от движението на минутната стрелка, което той лесно забелязваше, защото тяхното зрение е много по-остро от нашето. Той запита своите учени какво мислят за този предмет, но техните мнения бяха най-разнообразни и далеч от истината, както читателят може лесно да си представи, така че не е нужно да ги повтарям, макар всъщност да не ги разбрах съвсем добре. После трябваше да пожертвувам сребърните и медни пари, кесията с деветте едри жълтици и няколко по-дребни, ножа и бръснача си, гребена и сребърната кутия с емфие, носната кърпа и дневника си. Ятаганът, пищовите и чантата бяха пренесени с коли в складовете на негово величество, но останалата част от вещите ми бяха върнати.
Както вече споменах, имах скрит вътрешен джоб, в който държах очилата си (използувам ги понякога, понеже зрението ми е слабо), джобен далекоглед и някои други лични вещи, а тъй като те не представляваха интерес за императора, не се смятах морално задължен да ги покажа;
при това се боях, че хората му могат да ги загубят или повредят, ако не ги задържа.
ГЛАВА III
Авторът забавлява императора и благородниците от двата пола по твърде необикновен начин. Описват се забавленията в лилипутския кралски двор. Авторът получава свободата си, която му се дава при известни условия
Моята кротост и добро поведение дотам спечелиха обичта на императора и двора му, пък и изобщо на войската и народа, че у мен се породи надежда за скорошно освобождение. Използувах всички възможни средства, за да поддържам това благоприятно настроение. Местните хора постепенно престанаха да се страхуват от мен. Понякога лягах на земята и позволявах на петима-шестима от тях да танцуват на дланта ми. И най-после момчетата и момичетата се осмеляваха да играят на криеница в косите ми. Сега вече бях напреднал в техния език — разбирах ги и можех да говоря. Един ден императорът реши да ме развлече с няколко народни зрелища; в това отношение те надминаваха всички народи, които познавам, както по умение, така и по великолепие. Най-много ме забавляваха въжеиграчите, които танцуваха върху тънък бял конец, опънат на около два фута и дванадесет инча от земята. Ще помоля търпеливия читател да ми разреши да разкажа по-подробно за тях.
В тези развлечения участвуват като артисти само онези, които се стремят към големи служби и особеното благоволение на двора. Обучават ги в това изкуство още от младини и те не са непременно от благородни семейства, нито пък винаги имат солидно общо образование. Когато се освободи някоя висша длъжност поради смърт или изпадане в немилост (което често се случва), петимата-шестима домогващи се до тази служба подават молба до императора да им се разреши да забавляват негово величество и двора с танци на въже; и който подскочи най-високо, получава длъжността. Твърде често и на самите първи министри се заповядва да покажат умението си и да убедят императора, че не са загубили способностите си. На Флимнап, министъра на съкровището, също се разрешава да подскочи на опънатото въже поне един инч по-високо от който и да е сановник в цялата империя. Виждал съм го да се премята презглава няколко пъти едно след друго върху дъсчица, закрепена на въжето, което е не по-дебело от обикновен нашенски канап. Моят приятел Релдресъл, главен секретар на личния кабинет на императора, е по мое мнение, ако не съм пристрастен, втори след министъра на съкровището; останалите висши държавни чиновници са почти на едно равнище.