На мястото, където слязох, не видях никакви обитатели; и тъй като не бях въоръжен, боях се да отида много далеч във вътрешността на страната. На брега намерих малко раци и стриди и ги изядох сурови, понеже не смеех да наклада огън от страх да не ме намерят туземците. Три дни продължих да се храня със стриди и миди, за да не си изразходвам запасите от храна; и за щастие открих едно поточе с чудесна вода, с която се освежих.
На четвъртия ден, като се осмелих рано сутринта да отида малко по-далеч, отколкото трябваше, видях двадесет или тридесет туземци на един хълм на около петстотин ярда от мен. Те бяха съвсем голи, мъже, жени и деца, насядали около огън, както разбрах по пушека. Един от тях ме забеляза и съобщи на останалите; петима души тръгнаха към мен, като оставиха жените и децата при огъня. Закрачих колкото можех по-бързо към брега, качих се в кануто и отплувах; като видяха, че се отдръпвам, диваците изтичаха подире ми; и преди да мога да отида по-навътре в морето, един от тях пусна една стрела, която направи дълбока рана откъм вътрешната страна на лявото ми коляно (белега от тази рана ще отнеса в гроба). Опасявах се да не би стрелата да е отровна; и след като гребах, докато се отдалеча достатъчно от стрелите им (тъй като времето беше тихо), успях да изсмуча раната и горе-долу да я превържа.
Не знаех какво да правя, тъй като не смеех да се върна на същото място на брега, а насочих кануто на север и бях принуден да греба; защото вятърът, макар и слаб, беше насрещен и духаше в северозападна посока. Докато търсех безопасно място за слизане на брега, в посока север-североизток видях един платноход; и когато започна да се вижда по-ясно, поколебах се дали да го дочакам, или не;
но накрая надделя ненавистта ми към яхуския род и обръщайки кануто, едновременно опънах платното и загребах към юг; стигнах до същото заливче, откъдето бях тръгнал сутринта, предпочитайки по-скоро да се доверя на тези варвари, отколкото да живея с европейски яхуси. Изтеглих кануто колкото можах по-близо до брега и се скрих зад един камък при поточето, чиято вода, както вече казах, беше чудесна.
Корабът дойде на половин левга от заливчето и изпрати голямата си лодка със съдове, за да ги напълнят с прясна вода (защото, изглежда, това място бе добре известно), но аз я забелязах едва когато лодката беше вече почти на брега; и беше твърде късно да търся друго скривалище. Като слязоха от лодката, моряците видяха кануто ми и щателно го прегледаха; бързо се досетиха, че собственикът не ще да е много надалеч. Четирима от моряците, добре въоръжени, претърсиха всяка пролука в скалите и всяко по-прикрито място, докато най-после ме намериха, легнал по корем зад камъка. Известно време ме гледаха и се чудеха на необикновеното ми, чудато облекло; дрехата ми направена от кожи, обувките ми с дървени подметки, а чорапите ми от козината на животни; от което обаче заключиха, че не съм туземец, тъй като всички туземци ходят голи. Един от моряците ми каза на португалски език да стана и попита кой съм. Аз много добре разбирах този език и като се изправих, казах, че съм нещастен яху, пропъден от хоинъмите, и ги моля да ме оставят да си тръгна. Те се почудиха, като чуха, че им отговарям на техния език, и видяха по цвета на кожата ми, че трябва да съм европеец; по не можеха да разберат какво имам пред вид, като казвам „яху“ и „хоинъми“, и същевременно почнаха да се смеят на особения ми изговор, който наподобяваше конско цвилене. През цялото време треперех и от страх, и от омраза; отново поисках разрешение да си тръгна и бавно закрачих към кануто; но те ме хванаха и поискаха да узнаят от коя страна съм, откъде идвам и ми зададоха още много въпроси. Казах им, че съм роден в Англия, откъдето съм дошъл преди около пет години, и че по това време тяхната страна и моята били в мир. Затова се надявам, че няма да се държат към мен като към враг, тъй като не им мисля зло, а съм злочест яху, който търси някое пусто място, където да прекара останалата част от нещастния си живот.