Пристигнахме в Лисабон на 5 ноември 1715 година, Когато слязохме от кораба, капитанът ме принуди да се покрия с пелерината му, за да не се трупа около мен простолюдието. Закара ме в дома си; и по моя гореща молба ме заведе до най-високата задна стая. Заклех го да не казва никому това, което му бях разправил за хоинъмите, защото най-малкият намек за подобна история не само би привлякъл безброй хора да ме видят, но и навярно би имало опасност да ме хвърлят в затвора или да ме изгори Инквизицията. Капитанът ме убеди да приема един нов костюм; не можех обаче да понеса шивач да ми вземе мярка. и тъй като Дон Педро беше почти като мен на ръст, дрехите ми прилегнаха напълно задоволително. Той ме снабди и с другите необходими принадлежности на облеклото, които оставих да се проветряват двадесет и четири часа, преди да ги използувам, макар че бяха съвсем нови.
Капитанът нямаше съпруга, а от тримата слуги нито един не бе допуснат да й прислужва, когато се хранехме; изобщо се държеше толкова любезно и бе надарен с толкова добър човешки разум, че аз действително започнах да понасям компанията му. Той до такава степен ми повлия, щото се осмелих да погледна през задния прозорец.
След известно време ме преместиха в друга стая, откъдето надзърнах към улицата, но си отдръпнах главата от уплаха. Установих, че страхът ми постепенно отслабва, но омразата и презрението ми сякаш се увеличаваха.
Най-после събрах кураж да тръгна по улицата с него, но си запушвах носа с цвят от седефче или понякога с тютюн. След десет дена Дон Педро, когото бях осведомил отчасти за семейните си работи, ми заяви, че е въпрос на чест и съвест да се завърна в родината си и да заживея у дома с жена си и децата си.
Каза ми, че в пристанището имало английски кораб, който тъкмо щял да отплува, и че той щял да ме снабди с всичко необходимо.
Досадно би било да повтарям неговите доводи и моите възражения. Той каза, че било съвсем изключено да се намери такъв самотен остров, на какъвто съм искал да живея; но в собствения си дом съм можел да съм си пълен господар и да прекарвам времето в уединения, както си искам.
Най-после се съгласих, понеже видях, че по-добър изход няма. Напуснах Лисабон на 24 ноември на един английски търговски кораб, но изобщо не попитах кой е капитана. Дон Педро ме придружи до кораба и ми даде двадесет лири назаем. Той се сбогува много сърдечно с мен и ме прегърна на раздяла; едва изтърпях прегръдката му.
По време на последното пътуване не общувах с капитана, нито с някой от моряците му; но преструвайки се на болен, стоях затворен в каютата си.
На пети декември 1715 година пуснахме котва в Даунз около девет часа сутринта и в три часа следобед благополучно пристигнах в дома си в Редриф.
Жена ми и децата ми бяха много изненадани и щастливи, защото вече били сметнали, че съм умрял; но трябва да призная, че като ги видях, обзе ме само омраза, отвращение и презрение; още повече, като си помислих за близките връзки помежду ни. Макар от злощастното ми излизане от страната на хоинъмите насам да си бях наложил да понасям яхуси наоколо си и да разговарям с Дон Педро де Мендес, постоянно си припомнях и си представях добродетелите и идеите на благородните хоинъми.
И когато си помислих, че чрез сношение с една от яхуския вид съм създал още яхуси, бях обхванат от най-голям срам, смут и ужас. Още щом влязох в къщи, жена ми ме прегърна и целуна; и понеже от толкова години бях отвикнал от всякакъв допир с това омразно животно, аз припаднах и останах в безсъзнание в продължение на почти цял час. Сега, когато пиша, има вече пет години от последното ми завръщане в Англия; през първата година не можех да търпя присъствието на жена си и децата си, самата им миризма ми беше непоносима; още по-малко можех да търпя те да се хранят в същата стая. До ден днешен те не си позволяват да докоснат моя хляб или да пият от същата чаша; нито пък можех да търпя някой от тях да ме хване за ръка.
С първите пари, които похарчих, купих два млади жребеца, които държа в хубав обор; след тях най-любимото ми същество е конярят; защото ми се поправя настроението от миризмата, която той придобива в обора.
Конете ми ме разбират доста добре; аз разговарям с тях поне четири часа всеки ден, те не знаят какво е юзда или седло; с тях съм в най-дружески отношения, а двата жребеца са големи приятели помежду си.