По техния обичай всяка сряда (която, както вече споменах, е тяхната неделя) кралят и кралицата с царското потомство от двата пола обядват заедно в стаята на негово величество, на когото вече бях станал любимец; и при тези случаи масичката и столът ми биваха поставяни откъм лявата му ръка, пред една от солниците. Голямо удоволствие доставяше на този владетел да разговаря с мен;
разпитваше ме за нравите, религията, законите, управлението и науката в Европа, а аз му обяснявах всичко, колкото можех по-точно. Той толкова ясно схващаше казаното и преценките му бяха толкова верни, щото изричаше много мъдри забележки и разсъждения върху всичко, което казвах. Но признавам, че след като бях попрекалил в подробностите за собствената ми любима родина — за търговията ни, за войните по море и по суша, за разкола в религията и за партиите в държавата, — предразсъдъците в образованието му надделяха дотам, че той не можа да се въздържи, взе ме в дясната си ръка и леко ме погали е другата; и след като се изсмя от все сърце, попита ме дали съм виги или тори17. Тогава, обръщайки се към своя пръв министър, който присъствуваше, застанал зад него с бял жезъл, висок почти колкото главната мачта на кралския кораб „Монарх“, той възкликна колко достойно за презрение било човешкото величие, щом можело да бъде предмет на подражание от такива дребни насекоми като мен. „И все пак — каза той — готов съм да се обзаложа, че тези гадинки си имат свои титли и почетни отличия, градят си малки гнезда и дупки, които наричат къщи и градове; важничат с облеклото и каляските си; любят се, бият се, спорят, мамят и вършат предателства.“ И той продължи да говори в същия дух, докато аз ту червенеех, ту бледнеех от възмущение, като чувах с какво презрение се отнасят към нашата благородна страна, първа в изкуствата и военните подвизи, бич за Франция, арбитър за Европа, седалище на благодетелта, на благочестието, на честта и истината, гордост и предмет за завист на целия свят.
Но тъй като положението ми не ми позволяваше да негодувам срещу оскърбления, след трезво размишление взех да се съмнявам дали съм оскърбен, или не. Защото, след като от няколко месеца вече бях свикнал да гледам тези хора и да слушам разговорите им и като забелязвах, че всеки предмет, който поглеждах, имаше съответна на размерите им големина, ужасът, който отначало ми вдъхваха техният вид и огромната им маса, дотолкова се бях разсеял, че ако в този миг видех група английски лордове и дами в най-разкошното им парадно облекло да играят ролите си, като всеки се перчи, кланя и бръщолеви по най-изискан дворцов маниер, честна дума, щях да изпитвам силно изкушение да им се присмея, както този крал и неговите велможи се смееха на мен. Нито пък можех да не се смея и на себе си, когато кралицата ме поставяше на дланта си с лице към огледалото — така че пред мен се изправяха и нейната, и моята фигура в цял ръст; и нищо по-смешно не може да си представи човек от това сравнение: така че аз действително взех да си мисля, че съм се смалил далеч под истинския си ръст.
Нищо не ме ядосваше и унижаваше повече от джуджето на кралицата, което поради това, че досега бе най-ниското същество в страната (едва ли бе по-високо от тридесет фута), стана толкова нахално при вида на създание, по-дребно от него, че всякога си придаваше важност и се перчеше, когато-минаваше край мен в антишамбъра на кралицата, докато аз разговарях с някои придворни дами и царедворци, изправен на една маса. То рядко изпускаше случая да каже някоя и друга острота относно моя дребен ръст, за което можех да си отмъщавам единствено като го наричах „братко“ и го подканвах да се борим; както и с подобни остроумия, каквито е обичайно да си разменят придворните шутове. Един ден на вечеря това злобно паленце толкова се засегна от нещо, което му бях казал, че като се надигна на страничната облегалка на стола на нейно величество, хвана ме през кръста, както си седях добродушно, и ме пусна в голяма сребърна купа със сметана, след което побягна колкото му държаха краката. Паднах вътре презглава и ако не бях добър плувец, можеше да ме постигне зла съдба; защото Глъмдалклич точно тогава се случи на другия край на стаята; кралицата толкова се изплаши, че нямаше достатъчно присъствие на духа да ми помогне. Но малката ми гледачка ми се притече на помощ, и ме извади, след като бях глътнал над един литър сметана. Туриха ме на легло; аз обаче не пострадах, загубих единствено костюма, който беше съвсем похабен. Здраво набиха джуджето с камшик и като допълнително наказание принудиха го да изпие купата със сметана, в която ме бе хвърлило. То никога вече не си възвърна благоволението на кралицата, защото наскоро след това тя го подари на една високопоставена дама; така че за голямо мое задоволство повече не го видях; защото не можех и да си представя до какви крайности можеше да стигне в яда си един толкова злобен хлапак. Веднъж преди това то ми изигра много долна шега, с което разсмя кралицата, макар че тя много се и разсърди и щеше незабавно да го уволни, ако не се бях застъпил великодушно за него. Нейно величество бе поставила на чинията си кост с костен мозък; и след като чукна костта и измъкна мозъка, отново я изправи в блюдото, както бе поставена преди това; джуджето издебна случая, докато Глъмдалклич бе отишла до бюфета, възкачи се на столчето, на което тя седеше, за да се грижи за мен, докато се хранехме, вдигна ме с две ръце й притискайки краката ми, затъкна ме в кухия кокал до над кръста; стоях там залостен известно време и представлявах много смешна гледка. Струва ми се, че близо минута мина, преди някой да разбере какво е станало с мен; защото реших, че е под достойнството ми да викам. Но тъй като на царските особи рядко поднасят месото горещо, краката ми не бяха попарени, само чорапите и панталоните ми бяха в много жалко състояние. По моя настойчива молба джуджето не получи друго наказание освен това, че го набиха здраво с камшик.