Не мога да кажа радваше ли ме, или ме унижаваше нещо, което забелязах по време на тези самотни разходки — че по-малките птички сякаш не се бояха от мен, а подскачаха наблизо, търсейки червеи и друга храна с такова безразличие и чувство за сигурност, като че ли изобщо нямаше никой наблизо. Спомням си как един дрозд имаше достатъчно доверие да клъвне с човката си от ръката ми парче торта, което Глъмдалклич ми беше дала за закуска. Всеки път, когато гледах да уловя някоя от тези птици, те смело се защищаваха, като се опитваха да ме клъвнат по пръстите, които гледах да държа далеч от клюновете им; след това отскачаха назад съвсем безучастно да си търсят червеи или охлюви както преди. Но един ден с все сила запратих една дебела тояга и толкова точно улучих едно конопарче, че го съборих; и като го стиснах за врата с две ръце, затичах се победоносно при гледачката си. Обаче, тъй като птичката бе само зашеметена, тя се съвзе и ме заудря с крилата си от двете страни на главата и по тялото; макар че я държах с опънати ръце и тя не можеше да ме стигне с ноктите си, безброй пъти ми идеше да я пусна. Но скоро един от слугите ме отърва, като изви врата на птичето. На следващия ден по заповед на кралицата ми го сготвиха за обед. Това конопарче, доколкото си спомням, беше малко по-голямо от английски лебед.
Придворните дами често канеха Глъмдалклич в апартаментите си и искаха да ме взима и мен, та да имат удоволствието да ме видят и пипнат. Често ме събличаха гол-голеничък и ме поставяха излегнат с цяла дължина върху гърдите им, от което много се отвращавах. Защото, право да си кажа, кожата им издаваше много гадна миризма — не го споменавам, за да обидя тези превъзходни дами, към които изпитвам най-голямо уважение; по-скоро считам, че обонянието ми бе по-чувствително, съразмерно с дребния ми ръст; и че тези знатни дами бяха толкова привлекателни за любовниците си и една за друга, колкото за хора със същото обществено положение у нас, в Англия. И все пак аз понасях по-лесно естествената им миризма, отколкото миризмата на парфюмите им, от която веднага загубвах свяст. Не мога да забравя как един близък мой приятел в Лилипутия си позволи да се оплаче от силната миризма, която съм издавал през един топъл ден след дълга разходка; макар в това отношение да не се различавам от повечето мъже. Но предполагам, че обонянието му бе толкова чувствително по отношение на мен, колкото моето по отношение на тукашните хора. По този въпрос съм длъжен да отдам заслуженото на моята господарка — кралицата, и на гледачката ми Глъмдалклич, които бяха толкова благоуханни, колкото коя да е дама в Англия.
Когато гледачката ми ме носеше на гости у тези придворни дами, най-неприятно ми беше това, че те се отнасяха към мен съвсем безцеремонно, като към някакво съвсем незначително същество. Защото се събличаха голи и си слагаха ризите в мое присъствие, а мен поставяха на тоалетните си маси пред голите им тела, което съвсем не беше съблазнителна гледка, нито пък пораждаше у мен други чувства освен ужас и отвращение. Кожата им, гледана отблизо, изглеждаше груба и неравна, различно оцветена, с бенки тук-таме, големи като копаня, от които висяха косми, по-дебели от канап; да не говорим за останалите части на телата им. Освен това те ни най-малко не се свеняха в мое присъствие да изпущат всичко, което бяха изпили, а то бе поне сто галона, в съд, който побираше към осемстотин галона. Най-хубавата между тези придворни дами, едно приятно, весело шестнадесетгодишно момиче, понякога ме слагаше да възседна една от цицките й; измисляше и други развлечения, за които няма да дам особени подробности, като моля читателя да ме извини. Но на мен ми беше толкова неприятно, че настойчиво помолих Глъмдалклич да намери някакво извинение, за да не се срещам повече с тази девойка.
Веднъж един млад господин, който беше племенник на гувернантката на моята гледачка, дойде и взе да увещава и двете да отидат на една екзекуция. Щяха да налагат смъртно наказание на човека, убил един близък познат на племенника. Той успя да убеди Глъмдалклич да отиде с тях, колкото и да не й се щеше, тъй като тя по природа беше милостива; а що се отнасяше до мен, макар да ненавиждах подобни зрелища, все пак любопитството ме изкушаваше да видя нещо, което смятах, че сигурно ще бъде изключителна гледка. Злодеят бе вързан на стол върху издигнат за целта ешафод; главата му отрязаха с един удар на сабя, дълга около четиридесет фута. От вените и артерийте бликна такава огромна струя кръв, и то толкова нависоко, че докато шуртеше, големият фонтан във ВерсаЙ не би могъл да се мери с нея; а когато падна на ешафода, главата така отскочи, че се сепнах, макар да бях най-малко на цяла английска миля разстояние.