След малко забелязах, че шумът и пляскането на крила се усилват и кутията ми се замята нагоре-надолу като висяща фирма на продавница през ветровит ден. Чух — или поне така ми се стори — как нещо удари или тласна орела (защото съм убеден, че орел е държал халката на кутията ми в клюна си); и тогава изведнъж усетих как започвам да падам надолу в течение на повече от минута, но с такава невероятна скорост, че едва не ми секна дъхът. Падането ми се прекъсна от страхотен плясък, който ми прозвуча по-силно от тътнежа на Ниагарския водопад;
след това останах в пълен мрак за още една минута, после кутията ми се издигна дотолкова, че можех да виждам светлина от горния край на прозорците. Сега си дадох сметка, че съм паднал в морето. Кутията, вследствие на тежестта на тялото ми, на вещите в нея и на широките железни обковки, приковани към четирите ъгъла отгоре и отдолу, за да е по-здрава, плуваше, потопена във водата около пет фута. Тогава предполагах, а и сега също мисля, че орелът, който отлетя с кутията ми, е бил подгонен от два-три други и ме е пуснал да падна, докато се е защищавал срещу останалите, които са се надявали да поделят плячката с него. Железните обковки, прикрепени към долния край на кутията (а те бяха най-здравите), запазиха равновесието, докато тя падаше, и благодарение на тях тя не се разби на водната повърхност. Сглобките на всички ръбове прилягаха добре и вратата не се отваряше на панти, а се вдигаше и спущаше; поради това стаичката ми пропускаше съвсем малко вода. С голяма мъка слязох от хамака, като преди това се опитах да издърпам плъзгащата се дъска на покрива, за която вече споменах и която бе направена нарочно за да се проветрява, защото почти се задушавах от липса на въздух.
Колко пъти тогава си пожелавах да съм с милата Глъмдалклич! Само преди час се разделихме, а сега се озовах тъй далеч от нея! И мога да кажа честно, че макар и сам изпаднал в тежка беда, не можех да не жаля бедната си гледачка и да не я окайвам за мъката, която щеше да й причини моята загуба, за недоволството на кралицата и за проваленото й бъдеще. Навярно малцина пътешественици са били в по-тежко положение и в по-голяма беда, отколкото бях аз в онзи момент, очаквайки всеки миг да видя как кутията ми се разбива на късове или най-малкото да се преобърна при първия силен порив на вятъра или на някоя надигаща се вълна.
Счупването на едно единствено стъкло щеше да означава неминуема смърт; и нищо не би могло да спаси прозорците, ако не бяха здравите телени решетки, поставени от външната страна, за да ме предпазват от злополука при пътуване. Видях как водата прониква през няколко цепнатини, макар те да не бяха особено големи, и се опитах да ги запуша, доколкото мога. Не ми беше възможно да разбия покрива на стаичката ми, което, ако имах сили, непременно щях да сторя и да седна отгоре, та поне да не бъда затворен, тъй да се каже, като в корабен трюм. Но дори да се избавех от тези опасности за един-два дни, какво друго можех да очаквам освен ужасна смърт, причинена от студ и глад! Четири часа прекарах при такива обстоятелства, очаквайки и действително желаейки час по-скоро да умра.