Вече казах на читателя, че към тази страна на кутията ми, която бе без прозорци, бяха прикрепени две здрави скоби; през тях слугата, който ме носеше на коня, прекарваше кожен колан и го закопчаваше около кръста си. Както бях в това отчаяно положение, чух или поне ми се счу някакво стържене от онази страна на кутията, където бяха прикрепени скобите; не след дълго взе да ми се струва, че нещо дърпа или влече кутията из морето, защото от време на време усещах някакво дърпане, което караше вълните да се надигат близо до горния край на прозорците ми и така оставах почти в мрак. Това ми даваше смътна надежда за помощ, макар да не можех да си представя каква ще е тя. Осмелих се да отвинтя един от столовете, които бяха здраво закрепени към пода; и като успях с мъка пак да го завинтя точно под плъзгащата се дъска на тавана, която преди това бях отворил, качих се на стола, застанах така, че устата ми да е колкото се може по-близо до отвора, и със силен глас започнах да викам за помощ на всички езици, които знаех. След това завързах носната си кърпа за една пръчка, която обикновено носех със себе си, и като я подадох през дупката, размахах я няколко пъти във въздуха, та ако случайно има лодка или кораб наблизо, моряците да се сетят, че някой нещастник е затворен в кутията.
Всичко сторено от мен остана без последствие, но ясно виждах, че стаичката ми се носи напред; и след около час или малко повече онази страна на кутията, където бяха скобите и която нямаше прозорец, се блъсна о нещо твърдо. Опасявах се да не е скала и усетих, че стаичката все по-силно се подмята. Съвсем ясно чух как върху покрива на кутията ми зазвънтя верига, която започна да стърже, докато минаваше през халката. Тогава видях, че постепенно ме издигат най-малко три фута по-високо, отколкото бях преди. При което отново мушнах пръчката с кърпичката през отвора и завиках за помощ, докато почти прегракнах. В отговор чух силен вик, повторен три пъти, който ме изпълни с възторжена радост, каквато могат да си представят само онези, които са я изпитвали. Сега чух да се трополи над главата ми и някой силно викна през отвора на английски: „Ако има някой долу, нека се обади!“ Отговорих, че съм англичанин, попаднал за беда в най-голямото нещастие, сполетявало живо същество, и молех с най-трогателни думи да ме спасят от тъмницата, в която се намирам. Гласът отговори, че съм в безопасност, защото кутията ми била прикрепена към кораба им, и че дърводелецът веднага щял да дойде и да изреже с трион дупка в покрива, достатъчно голяма, за да ме издърпат през нея. Отвърнах, че това не е необходимо и ще отнеме прекалено много време, тъй като е достатъчно някой от екипажа да мушне пръст в халката, за да извади кутията от морето, да я постави на борда и да я отнесе в каютата на капитана. Като ме чуха да говоря такива безсмислици, Някой от тях ме сметнаха за обезумял, други се изсмяха, Защото аз изобщо не се сещах, че сега съм сред хора, равни на мен по ръст и сила. Дърводелецът дойде и за няколко минути изряза отвор от около три-четири квадратни фута. После спусна малка стълба, по която се изкачих; прибраха ме на кораба крайно изнемощял.
Всички моряци бяха изумени и ми задаваха хиляди въпроси, на които нямах желание да отговарям. Аз бях не по-малко смаян при вида на толкова много пигмеи — взех ги за пигмеи, след като очите ми бяха привикнали да гледат чудовищно големи хора и предмети. Но капитанът, мистър Томас Уилкокс, честен, достоен мъж от Шропшиър, виждайки, че едва се крепя, ме прибра в каютата си, даде ми някакво силно питие, за да се ободря, и ме накара да легна в собственото му легло, като ме посъветва да си почина малко, нещо, от което имах крайна нужда. Преди да заспя, му обясних, че в кутията ми има ценни мебели, които не бива да се загубят: чудесен хамак, хубаво походно легло, два стола, маса и един скрин, че освен това стените на стаичката ми от всички страни са покрити или по-точно тапицирани с нещо като копринен и памучен юрган и че ако нареди някой моряк да донесе стаичката ми в каютата му, ще я отворя пред него и ще му покажа вещите ми. Капитанът, като чу,че говоря такива нелепости, заключи, че бълнувам, но (предполагам, за да ме успокои) обеща да заповяда да изпълнят желанието ми. Като изля зъл на палубата, изпратил няколко моряци да слязат в стаичката ми, откъдето (както научих впоследствие) извадили всичките ми вещи и смъкнали юрганските обшивки от стените, но тъй като столовете, скринът и леглото бяха завинтени за пода, повредиха се поради невежеството на моряците, които ги откъртили със сила. След това отковали някои от дъските, за да се използуват на кораба, и когато събрали каквото им трябвало, спуснали полуразрушения сандък в морето; и поради многото процепи на дъното и в страните стаичката веднага потънала. Аз се радвах, че не съм видял как безжалостно я рушат, защото съм убеден, че това щеше да ме развълнува, като извика у мен спомени, които предпочитах да забравя.