Спах няколко часа, но непрекъснато измъчван от сънища за страната, която бях напуснал, и за опасностите, от които се бях избавил. Обаче като се събудих, почувствувах се много по-добре. Беше вече около осем вечерта и капитанът веднага заръча да ми донесат вечеря, смятайки, че достатъчно дълго съм гладувал. Той се прояви като много любезен домакин, особено като видя, че нямам налудничав вид и че не приказвам несвързано; а когато останахме насаме, поиска да му разкажа за пътешествията си и по каква случайност съм се носел по морето в онзи чудовищен дървен сандък. Каза, че към дванадесет часа по обед, както гледал с далекогледа си, го забелязал в далечината и сметнал, че е корабно платно; решил да настигне кораба, тъй като нямало много да се отклони от курса си, а се надявал да купи малко сухар, понеже неговият запас се привършвал. Като се приближил и открил грешката си, изпратил голямата лодка, за да разбере какво е това нещо; моряците се върнали уплашени и се кълнели, че били видели плаваща къща. Той се изсмял на глупостта им и сам слязъл в лодката, като им заповядал да вземат със себе си здраво въже. Тъй като времето било тихо, няколко пъти обиколил кутията ми, видял прозорците и телените решетки, които ги предпазваха. Открил двете железни скоби на едната страна, която беше цялата от дъски, без отвор за светлина. Тогава заповядал на моряците да приближат лодката от тази страна и като завързал въжето за една от скобите, заповядал на хората си да влекат сандъка (както той го наричаше) към кораба. Когато го докарали там, дал нареждания да прокарат верига през халката, прикрепена към капака, и да издигнат сандъка ми със скрипци, но всички моряци заедно едва успели да го вдигнат на два-три фута. Каза, че видели пръчката с кърпичката, която подадох през дупката, и заключили, че някой нещастник трябва да е затворен вътре. Попитах дали той или моряците са видели някакви огромни птици във въздуха, когато за пръв път са ме зърнали; на това той отговори, че като разговарял с моряците, докато съм спял, един казал, че забелязал три орела, но не споменал нищо за големината им; което, предполагам, трябва да се обясни с височината, на която са летели; но не можа да отгатне защо му задавам този въпрос. Тогава попитах капитана на какво разстояние смята, че сме от сушата; той каза, че според най-точните изчисления, които можел да направи, се намираме най-малко на сто левги. Уверих го, че пресмятанията му сигурно са погрешни — разстоянието според мен беше два пъти по-малко, защото нямаше повече от два часа, откакто напуснах страната, откъдето идвах, преди да падна в морето. При тези мои думи той отново взе да мисли, че съм се побъркал — подхвърли нещо в този смисъл — и ме посъветва да си легна в една каюта, която бе предоставил на мое разположение. Уверих го, че вследствие на любезното му гостоприемство и добрата му компания се чувствувам много освежен и разсъдъкът ми е напълно здрав — такъв, какъвто винаги е бил. Тогава той доби сериозен вид и се реши да ме попита съвсем открито дали умът ми не се е разстроил от угризения за някакво чудовищно престъпление, за което по заповед на някой владетел съм наказан да бъда захвърлен на произвола на съдбата в този сандък; в някои страни наказвали големи престъпници, като ги изоставяли сред морето в пробита лодка и без хранителни припаси; защото, макар да съжалявал, загдето може би е взел на кораба такъв лош човек, все пак давал честната си дума да ме остави невредим на суша в първото пристанище, в което спрем. Добави, че подозренията му много се усилили от някои нелепости, които съм казал първо на моряците, а след това на него самия във връзка със стаичката или сандъка ми, както и от странния ми вид и държание, докато вечерях.
Помолих го търпеливо да изслуша разказа ми и му разправих всичко най-точно от момента, когато напуснах Англия, до момента, когато ме откри. И тъй като истината винаги се възприема от разсъдливите, този честен, достоен джентълмен, който бе получил известно образование и имаше много здрав разум, веднага се убеди, че съм искрен и казвам истината. Но като потвърждение на всичко, което бях разправил, аз го помолих най-настоятелно да нареди да донесат моя скрин, ключа на който държах в джоба си (той вече ми беше казал, че моряците са изхвърлили в морето стаичката ми); отворих го в негово присъствие и му показах малката сбирка от редки и любопитни предмети, които бях събрал в страната, от която се спасих по толкова необикновен начин. Там беше гребенът, който си бях направил с космите от брадата на краля, и още един от същите косми, но втъкнати в отрязък от нокът на нейно величество, който служеше за гръб на гребена. Имаше сбирка от игли и карфици, дълги от един фут до половин ярд. Четири жила от оса, големи като клинци, косми от косата на кралицата, паднали при ресане; златен пръстен, който тя много любезно ми подари един ден, като го свали от малкия си пръст и го надяна на врата ми като хамут. Помолих капитана да благоволи да приеме този пръстен в замяна на неговата любезност, но той отказа. Показаха му един мазол, който бях изрязал собственоръчно от един пръст на крака на една придворна дама; беше голям приблизително колкото кентска ябълка и бе толкова твърд, че когато се върнах в Англия, дадох да го издълбаят и направят на чаша, монтирана в сребро. Накрая го помолих да погледне панталоните, които носех и които бяха направени от миша кожа. Нищо не можах да го накарам да приеме освен зъба на един лакей — забелязах, че него капитанът разглеждаше с голямо любопитство и разбрах, че много му харесва. Той го прие с безкрайна благодарност — по-голяма, отколкото заслужаваше подобна дреболия. Зъбът, изваден по погрешка от един некадърен зъболекар, беше на един от слугите на Глъмдалклич, но беше здрав като всеки друг зъб в устата му. Дадох да го изчистят и го прибрах в скрина си. Беше около един фут дълъг и четири инча в диаметър.