Простичкият ми разказ напълно задоволи капитана;
надявал се, че когато се върнем в Англия, ще го напиша и напечатам, за което обществото щяло да ми бъде много задължено. Отговорих му, че по мое мнение вече имаме повече пътеписи, отколкото са необходими; че сега е модно да се описват само необикновени случки; че според мен някои автори се ръководят по-малко от истината, отколкото от собствения си интерес и тщеславие или пък просто предлагат забавно четиво на невежите читатели. Казах му, че моят разказ би съдържал предимно най-обикновени случки, без цветисти описания на необикновени растения, дървета, птици и други животни или на варварските обичаи и идолопоклонството на диваци, с които изобилствуват книгите на повечето писатели. Благодарих му обаче за доброто мнение и обещах да помисля по този въпрос.
Той каза, че много го учудвало едно нещо — това, гдето съм говорел толкова високо; и ме попита дали кралят и кралицата на онази страна, от която идвам, недочуват. Обясних му, че съм навикнал да говоря така през последните две години; и че аз пък се възхищавам от неговия глас и от гласовете на моряците, които ми се струваше, че едва шепнат; а все пак ги чувах съвсем ясно. А в онази страна бях принуден да викам така, както човек от улицата вика на друг, който се подава от черковна камбанария;
говорех тихо само когато ме поставяха на маса или някой ме държеше в ръка. Казах му, че и аз от своя страна съм забелязал нещо: отначало, когато се качих на кораба и всички моряци ме заобиколиха, стори ми се, че пред мен стоят най-дребните, презрени създания, които съм виждал. Наистина, докато бях в страната на онзи владетел и очите ми бяха привикнали на такива огромни предмети, не можех да понасям да се гледам в огледало, защото, като се сравнявах с тях, изпитвах голямо презрение към себе си. Капитанът каза, че докато сме вечеряли, забелязал как учудено гледам всичко наоколо си, и че често сякаш едва съм се сдържал да не се изсмея; не знаел как да приеме това ми държане, но го отдавал на някакво умствено разстройство. Отвърнах му, че това е съвсем вярно, и че едва се сдържам да не прихна от смях, когато виждам блюдата му колкото сребърна монета от три пенса, свинския бут — колкото една хапка, чаша — по-малка от орехова черупка, и така продължих да описвам останалите му домакински принадлежности и провизии по същия начин. Защото, макар кралицата да бе поръчала да ми изработят съразмерен с ръста ми комплект от всички вещи, които ми бяха необходими, докато бях на нейна служба, представите ми изцяло съответствуваха на онова, което постоянно виждах наоколо си; и затварях очи пред собствения си дребен ръст, както хората правят с недостатъците си. Капитанът много добре схвана подигравката ми и весело отговори със старата английска поговорка, че според него очите ми са били по-лакоми от стомаха; защото не забелязал стомахът ми да събира особено много, макар цял ден да не бях хапнал нищо; и все в същото весело настроение заяви, че на драго сърце би дал сто лири, само да можел да види стаичката ми в клюна на орела и след това как падала от онази височина в морето; а това трябва да е било удивителна гледка, която заслужавала да бъде описана и запазена за бъдещите поколения; сравнението с Фаетон23 било неизбежно и той не можел да не го направи, макар че аз не останах особено възхитен от тази духовитост.
23
Фаетон — образ от гръцката митология, син на Хелиос, бога на слънцето. Измолил от баща си слънчевата колесница, но неопитен и страхлив, изтървал юздите, паднал и загинал. — Б. пр.