На следващия ден отплавах до друг остров и оттам до трети и четвърти, като използувах ту платното, ту веслата. Но нека не отегчавам читателя с подробно описание на патилата си; достатъчно е да кажа, че на петия ден пристигнах на последния остров в моя обзор, разположен на юг-югоизток от предишния.
Този остров беше по-далече, отколкото очаквах, и ми трябваха цели пет часа, за да го достигна. Обиколих го почти целия, преди да намеря удобно място да сляза на суша — малко заливче, на ширина около три пъти колкото моето кану. Островът се оказа изцяло скалист, като само тук-там имаше туфи трева и ароматни билки. Извадих малкия си запас от храна и след като похапнах, скрих остатъка в една пещера — там имаше много пещери. Събрах много яйца по скалите и натрупах куп сухи водорасли и изсъхнала трева, които възнамерявах да горя на другия ден и криво-ляво да опека яйцата (имах у себе си кремък, огниво, прахан и увеличително стъкло). Пренощувах в пещерата, където бях оставил провизиите си. Постелята ми беше пак от същата суха трева и водорасли, които смятах да използувам за гориво. Спах много малко, защото тревожните ми мисли преодоляха умората и ме държаха буден. Мислех, че почти няма вероятност да оцелея в такова пусто място; и колко ужасен ще бъде моят край. Чувствувах се толкова отпуснат и отчаян, че не ми се ставаше; а когато се окопитих достатъчно, за да изпълзя от пещерата, отдавна вече се беше съмнало. Известно време обикалях по скалите; небето беше съвършено ясно, а слънцето толкова ярко, че трябваше да извърна глава, за да не го гледам; но изведнъж то се затули, ала другояче, а не както когато го скрие облак. Обърнах се и видях между мен и слънцето едно огромно тъмно тяло, което се движеше към острова; стори ми се да е около две мили на височина; то скри слънцето за шест-седем минути, но не забелязах въздухът да стана много по-студен, нито пък небето по-затъмнен о, отколкото ако стоях в сянката на някоя планина. Като се приближи до мястото, където се намирах, видях, че е направено от някаква твърда материя и дъното му е плоско, гладко и блестящо от отражението на морето под него. Стоях на една височинка на около двеста ярда от брега и наблюдавах как това огромно тяло се спуща почти успоредно с мен на разстояние, по-малко от една английска миля. Извадих джобния си далекоглед и ясно различих много хора да се движат нагоре и надолу по страните му, които изглеждаха полегати, но не можах да разбера какво правят тези хора.
Вродената жажда за живот събуди у мен радостно вълнение; и бях готов да повярвам, че тази забележителна случка по един или друг начин ще ми помогне да се спася от това пусто място и от положението, в което се намирах. Но същевременно читателят едва ли си представя изумлението ми да видя остров във въздуха, обитаван от хора, които можеха по свое желание (поне така изглежда) да се издигат, снижават или движат напред. Но тъй като в този миг не бях разположен да философствувам върху това явление, предпочетох да наблюдавам в каква посока ще поеме островът; защото за известно време той сякаш бе застинал. Но скоро след това се приближи; и аз можах да огледам страните му, опасани на различни нива от коридори, свързани на известни междини със стълби, по които се слизаше от един коридор към друг. В най-долния коридор видях няколко души да ловят риба с дълги въдици, докато други ги наблюдаваха. Размахах каскета си (защото шапката ми отдавна вече беше износена) и замахах с кърпичка към острова; и когато дойде още по-близо, провикнах се колкото ми глас държи; тогава, вглеждайки се внимателно, забелязах, че откъм онази страна, която виждах най-добре, се е събрала цяла тълпа. Понеже сочеха към мен и един към друг, разбрах, че са ме открили, макар да не отвърнаха на виковете ми; но видях как четирима-петима мъже се завтекоха по стълбата до горната част на острова и след това изчезнаха. Правилно бях предположил, че са ги пратили при някой отговорен човек, който да им даде нареждане какво да правят.
Броят на хората нарастваше и за по-малко от половин час островът бе преместен и повдигнат така, че най-ниският коридор се намираше успоредно на стотина ярда от хълма, където стоях. Тогава заех най-умолителни пози и заговорих с най-смирен тон, но не получих отговор. Онези, които стояха най-близо над мен, изглежда, бяха високопоставени лица, както предположих по облеклото им. Те се съвещаваха със сериозен вид и често поглеждаха към мен. Накрая един от тях извика с ясен, културен и красив глас на език, по звук не много различен от италианския; и аз отвърнах на този език, надявайки се поне ритъмът му да им допадне. Макар да не се разбирахме, все- пак лесно можеха да схванат какво искам да кажа, защото хората виждаха окаяното ми положение.