Но да подема отново разказа си. Когато долазих на четири ярда от трона, леко се надигнах на колене и след това, удряйки чело о пода седем пъти, произнесох следните думи, както ме бяха научили предната вечер: „Икплинг глофтроб сквутсеръм блхиоп млашпалт зуин тнодвалкгъфх слхиофад гърдлъбх ашт.“ Това е поздравлението, което според законите на страната трябва да произнесат всички, допуснати да се явят пред краля. На английски може да се преведе така: „Ваше небесно величество да надживее слънцето, единадесет луни и половина.“ В отговор на което кралят казва нещо; а пък аз, макар да не го разбрах, отвърнах както ме бяха научили: „Флъфт дрин ялерик дуълдъм прастрад мирплъш“, което значело „езикът ми е в устата, на моя приятел“; израз, който целял да изрази желанието ми да ми се разреши да си доведа преводач; тогава споменатият вече младеж надлежно бе доведен и чрез неговото посредничество отговорих на всички въпроси, които негово величество успя да ми зададе в разстояние на повече от час. Говорех на балнибарски език, а преводачът ми предаваше думите ми на лъгнагски.
Кралят беше възхитен от моята компания и заповяда на своя блифмарклъб, или главен шамбелан, да приготви квартира в двореца за мен и за преводача ми, да ми отпусне дневни пари за прехрана и да ми даде голяма кесия с жълтици за дребни разходи.
В тази страна останах три месеца, подчинявайки се напълно на негово величество, комуто бе угодно да прояви към мен голямо благоволение и който ми направи много почтени предложения. Но счетох, че е по-съвместимо с благоразумието и справедливостта да прекарам останалата част от живота си с жена си и с моите деца.
ГЛАВА X
Авторът хвали лъгнагците. Подробно описание на стрълдбръзите (безсмъртниците), наред с много разговори, между автора и някои бележити личности на тази тема
Лъгнагците са учтиви и благородни хора и макар че не им липсва известна доза от онази гордост, която е присъща на всички източни страни, проявяват любезност към чужденците, особено към тези, които се ползуват с благоволението на кралския двор. Имах много познати измежду хора от най-висшите среди и тъй като винаги ме придружаваше моят преводач, разговорите, които водехме, не бяха неприятни.
Веднъж, когато бях в много отбрано общество, един благородник ме попита дали съм виждал някои от техните стрълдбръзи или безсмъртници. Отвърнах, че не съм; и го помолих да ми обясни какво означава това название, когато се отнася до смъртен. Той ми каза, че понякога, макар и много рядко, се случвало в някое семейство да се роди дете с кръгло червено петно на челото, точно над лявата вежда, което било безпогрешно указание, че то никога няма да умре. Петното според описанието му, било голямо колкото сребърна монета от три пенса, но с течение на времето ставало по-голямо и променяло цвета си; на дванадесетата година то ставало зелено и продължавало да е зелено до двадесет и петата година; тогава ставало тъмносиньо; на четиридесет и петата година петното ставало черно като въглен и голямо колкото английски шилинг, а след това вече не се променяло. Той каза, че такива деца се раждали рядко — не вярвал в цялото царство да има повече от хиляда и сто безсмъртници от двата пола, около петдесет от които той пресметнал, че живеят в столицата; между другите едно момиченце, родено преди около три години. Каза, че подобни деца не се раждали в определени семейства, а раждането им било чиста случайност; че децата на самите безсмъртници били смъртни както всички останали.
Признавам: като чух описанието му на тези хора, ме обзе неизразима радост; и понеже човекът, който ми разказа всичко това, се случи да разбира балнибарбски език, който говорех много добре, не можах да се въздържа и може би попрекалих с възторжените си възклицания. Извиках като в захлас: „Щастлив народ, където всяко дете може по една случайност да бъде безсмъртно! Щастлив народ, който може да се радва на толкова живи примери на древни добродетели и да има учители, готови да го обучават в мъдростта на всички минали епохи! Но колко несравнимо по-щастливи са тези прекрасни безсмъртници, освободени по рождение от всеобщото нещастие на човешкия род хора, чиито умове са свободни и които са необременени и неподтиснати духом от непрекъснатия страх пред смъртта!“ Изразих учудването си, че не съм виждал някои от тези прославени хора в двореца; тъй като черното петно, на челото е толкова необикновена отличителна черта, щото не бих могъл да не я забележа; а изключено е негово величество, извънредно разумен владетел, да не си е осигурил голям брой такива мъдри и способни съветници; или може би добродетелите на тези почтени мъдреци са твърде строги за покварените и развратни нрави на един царски двор. Често виждаме от личен опит, че младите мъже са твърде упорити и непостоянни, за да се ръководят от благоразумните напътствия на по-старите. Но тъй като на краля беше угодно да ми разреши свободен достъп до царската му особа, бях твърдо решен още при първия удобен случай, с помощта на преводача, свободно и изчерпателно да му изкажа мнението си по този въпрос;