Двата коня се доближиха до мен и много сериозно загледаха лицето и ръцете ми. Сивият отърка шапката ми от всички страни с предната част на дясното си копито и така я размести, че бях принуден да я наглася по-добре, като я сваля и нахлупя отново; при което той и другарят му (един дорест кон) изглеждаха силно изненадани; дорестият опипа полите на дрехата ми и като видяха, че пада халтаво върху тялото ми, и двата коня отново добиха учуден вид. Той погали дясната ми ръка, сякаш се възхищаваше на мекотата и цвета й; но я притисна така яко между копитото и глезена си, че бях принуден да изрева; след това вече двата коня ме пипаха по възможно най-внимателен начин. Много ги озадачаваха обущата и чорапите ми, които докосваха често, като си цвилеха и си служеха с различни жестове, не много различни от тези на философ, когато се залавя да разреши някое ново и трудно явление.
Общо взето, държането на тези животни беше толкова прилично и смислено, с толкова съобразителност и здрав разум, че накрая повярвах те да са магьосници, които са се преобразили по този начин с някаква цел; и като са видели по пътя странник, решили са да се забавляват с него; а може и действително да са били омаяни при вида на човек, който по облекло, черти на лицето и цвят на кожата е различен от онези, които навярно живеят в тази толкова отдалечена област. На основание на тези разсъждения дръзнах да ги заговоря по следния начин: „Господа, ако сте магьосници, както имам много основания да вярвам, можете да разбирате всеки език; ето защо се осмелявам да уведомя ваши милости, че съм беден, изпаднал в беда англичанин, когото зла съдба е изхвърлила на вашия бряг; и моля един от вас да ми разреши да го яздя, като че ли е истински кон, и да ме закара до някоя къща или село, където мога да получа храна. В замяна на тази услуга ще ви подаря този нож и тази гривна.“ (И ги извадих от джоба си.) Двете създания мълчаха, докато говорех, като че ли слушаха много внимателно; а когато спрях, зацвилиха си едно на друго, сякаш водят сериозен разговор. Ясно долових, че езикът им изразява силни чувства и че думите им с малко усилия биха могли да се сведат до азбука, по-лесна от китайската.
Често различавах думата „яху“, която и двата коня повториха няколко пъти; и макар да не можех да отгатна значението й, все пак, докато конете разговаряха, се опитах да я изговоря; и като млъкнаха, смело произнесох „яху“ на висок глас, подражавайки същевременно, доколкото можех, цвиленето на кон; при което двата коня видимо се изненадаха и сивият два пъти повтори същата дума, като че ли искаше да ме научи на правилното й произношение; повторих я след него доколкото можах и видях, че всеки път я изговарям явно по-добре, макар далеч да не бях постигнал съвършенство. След това дорестият кон се опита да ме научи една втора дума, много по-трудна за произнасяне; но изразена с английския правопис може да се напише така Houyhnhnm. — „хоинъм“. С нея нямах толкова голям успех както с първата, но като се опитах още два-три пъти, ми потръгна; и двете животни изглеждаха поразени от способностите ми.
След кратък разговор, който по моите предположения се отнасяше за мен, двамата приятели се сбогуваха със същия поздрав — взаимното удряне на копитата; и сивият ми направи знак да вървя пред него; което счетох за благоразумно да изпълня, докато намеря по-добър ръководител. Когато се опитвах да намаля крачката, той викаше „хун, хун“; отгатнах какво иска да каже и му дадох да разбере, доколкото можех, че съм уморен и че не мога да ходя по-бързо; тогава той спираше известно време, за да си почина.
ГЛАВА II
Един хоинъм завежда автора в дома си. Описание на къщата. Как бива приет авторът. Храната на хоинъмите. Авторът е измъчен от липса на месо и най-после го нахранват. Как се храни той в тази страна
След като вървяхме около три мили, стигнахме до някаква дълга сграда, построена от забучени в земята греди, с плет помежду; покривът беше нисък и покрит със слама. Вече се поуспокоих и извадих някои дрънкулки, които пътешествениците обикновено носят със себе си като подаръци на дивите индианци от Америка и по други краища, с надеждата, че те ще насърчат обитателите на къщата да ме приемат радушно. Конят ми направи знак да вляза пръв; беше голяма стая с равен пръстен под и ясли по цялото протежение на едната страна. Имаше три малки кончета и две кобили, които не ядяха, а някои от тях, за моя голяма изненада, клечаха; но още повече се почудих, като видях останалите заети с домакинска работа; а пък изглеждаха обикновени добичета; това обаче потвърди първоначалното ми мнение, че един народ, който е могъл до такава степен да цивилизова лишени от разум животни, не може да не превъзхожда по мъдрост всички народи в света. Сивият кон влезе веднага след мен и така попречи на другите да ме посрещнат грубо, което те може би щяха да сторят. Той им изцвили няколко пъти с властен тон и те му отговориха.