Но къде ми беше акълът? Нали имах пистолет, пъхнат в колана на панталона си, за бога?! Което като се замислех, си беше доста притеснително, защото дори не бях проверил дали предпазителят е спуснат, преди да го натикам с дуло към чатала си и да запълзя из тесния таван.
Колкото се може по-живо се претърколих на една страна и извадих пистолета от панталоните си, после насочих тежкото дуло надолу към капака. Нахалникът вече можеше да заповяда, а ако ме принудеше, щях да му пръсна главата като едното нищо.
В крайна сметка държах пистолета толкова дълго, че китката ме заболя, а междувременно поренето и рязането продължаваше. После, толкова внезапно колкото беше и започнало, поренето престана и нахалникът се премести във втората спалня. Поставих пистолета на пода, разтърсих изтръпналата си ръка и с помощта на фенерчето погледнах към часовника на китката си да видя колко е часът. Беше станало десет, което означаваше, че Здравеняка можеше да се прибере всеки момент. А той знаеше за капака, дори и вторият крадец да не го забележеше.
Обърнах лъча на фенерчето към маймунката и се почудих какво й беше толкова специалното. Маймунката ме гледаше изпод светлината като ужасен заподозрян по време на разпит. Продължаваше да притиска устата си с ръце, сякаш се опасяваше, че може да издаде тайната си, или още по-лошо, да изпищи и да разкрие скривалището ни. Бях готов да притисна малката негодница, за да я накарам да проговори, когато долових отново стъпките на мъжа, този път се движеха по-уверено, макар че, слава богу, се отдалечаваха от мен. После чух как входната врата се отвори със замах и шумът от стъпките му заглъхна в далечината.
Беше си отишъл, уверен бях, но за всеки случай изчаках още няколко минути. Когато се убедих без всякакво съмнение, че го няма, се изправих и протегнах изтръпналите си крака и схванатия си гръб. След като отново бях в състояние да се движа, отместих внимателно капака и провесих крака през отвора на таванското помещение. После се наведох колкото се може повече на една страна, вдигнах парче от изолацията и напъхах пистолета под него, заврях маймунката в джоба си, спуснах се през отвора и скочих на пода на спалнята.
Можех да върна раклата обратно на мястото й, да стъпя върху нея и да затворя капака. Но нямаше особен смисъл. Последователят ми беше извършил такава свинщина с чаршафите и матрака, че стаята изглеждаше така, сякаш в нея беше имало бой с възглавници. Целият под, чак до вратата, бе покрит с парцали и перушина и нямаше как да върна всичко по местата му. И дори и да бях успял магически да измъкна отнякъде същия чифт чаршафи, усилието щеше да е напълно безсмислено, заради дупката от чук, която зееше на входната врата на апартамента.
Затова се изтупах от прахта и се измъкнах колкото се може по-бързо, като оставих вратата отворена и изтрополих надолу по петте етажа стълби, докато не стигнах до входа на сградата. Оказа се, че й с нея се бяха отнесли както с братовчедка й от последния етаж, макар че този път бравата бе отнесла удара на чука.
Проврях се през вратата и излязох на улицата, поех си глътка студен въздух и открих, че имам повод да се усмихна. Колелото ми още беше там.
5.
Когато се върнах, „Кафе де Бруг“ беше празно. Лампите не светеха и вратата беше заключена. Бях закъснял само с пет минути, но от Американеца нямаше следа. Зачудих се за миг дали не ми е извикал тихичко от някоя тъмна уличка, но такива неща се случваха само на страниците на моите криминални романи. Огледах се наоколо за всеки случай и видях, че улицата е пуста. Ако исках, имах идеалната възможност да проникна в кафенето, макар че не виждах за какво може да ми послужи това. В крайна сметка, натиснах дръжката на вратата още веднъж и после ударих силно с длан по стъклото.
След малко от задната стаичка се появи русата барманка. Светна лампите и забърза към вратата да ми отключи, дори не спря, за да види какво искам. Движенията й бяха припрени и изглеждаше притеснена. Не бих казал, че беше пребледняла, защото тенът й беше прекалено силен, но веселието със сигурност беше изчезнало от лицето й. Заключи вратата зад гърба ми, после застана, прехапа устни, стисна ръце, отметна коса зад ухото и ми даде още стотина не толкова явни сигнали, че се е побъркала от тревога.
— Отведоха го — каза ми, без да може дъх да си поеме.
— Двамата мъже ли?
Тя кимна.
— Преди час. До апартамента му.
— Вътре ли си?