Зад мен Марике извика и изпусна ключовете си на пода, което беше по-добре от това да припадне, предполагам. Обърнах се да я изведа навън в другата стая и точно тогава чух сирените, последвани от скърцане на спирачки. След секунди някой отвори с ритник входната врата на сградата и изкрещя: „Полиция!“, докато тичаше нагоре по стълбите.
Наречете ме старомоден, но в подобни ситуации гледам да си плюя на петите. Марике стоеше с празен поглед и трепереше, но аз направих каквото можах с оглед на обстоятелствата.
— Дошла си сама — казах й. — Не съм бил тук. Дошла си и си го заварила така, само това знаеш. Марике? Разбра ли ме?
Тя се свлече на пода, главата й увисна и не бях сигурен разбра ли ме, или не. Нямах време да се уверя. Прозорецът в банята се вдигаше, отворих го и се спуснах върху плоския покрив отдолу. После се обърнах, надигнах се и затворих прозореца, след което побягнах с всички сили.
6.
На следващата сутрин останах до късно в леглото, а в ранния следобед разпечатих окончателния вариант на последния си роман. След като подредих всички страници и ги приготвих за изпращане, ги стегнах с един ластик, написах на ръка няколко думи на първа страница и напъхах купчината листове в голям кафяв плик. След което разходих плика до централна поща, където отброих достатъчно пари, за да съм сигурен, че на следващия ден ще пристигне в Лондон, после се отправих към Централна гара и си купих билет отиване и връщане до Лайден, близкото университетско градче.
Имах нужда да се измъкна за малко от Амстердам и Лайден изглеждаше толкова подходящо място, колкото и всяко друго. Пътуването дотам не изискваше кой знае какво усилие, отне само трийсет минути с влак и щом си купих едно кафе на изпроводяк и нов пакет цигари за из път, с удоволствие отпуснах кокалите си върху мястото до прозореца в долната част на двуетажния вагон и се зазяпах разсеяно през зацапаното стъкло към гърбовете на отминаващите къщи и офис сгради и после към фермите и отрязъците от асфалта на магистралата, която водеше към летище Шипхол. Влакът спря точно по разписание в подземната гара на летището и повечето от пътниците, които пътуваха с мен, напуснаха вагона и затъркаляха пластмасови куфари към ескалаторите в дъното на перона. Щом като влакът потегли отново, продължих пътуването си, без да има какво друго да ме разсейва, освен хипнотичното тракане на колелетата върху релсите и спорадичното вдишване на никотин.
Не помня добре какво правих в Лайден. Краката ми ме носеха из калдъръмените улици и алеите покрай канала, но умът ми витаеше в друго измерение, пренебрегнал напълно заобикалящата ме реалност. Често изпадам в това състояние, когато ми се случи нещо важно. Имам нужда от промяна на пейзажа, за да подредя мислите си, но обикновено видът на пейзажа няма голямо значение. Можех спокойно да съм в Африка или на Северния полюс и ефектът щеше да е същият. Имах нужда да остана сам за малко, трябваше ми пространство, в което да избистря ума си и само три часа по-късно отново бях във форма, качих се обратно на влака за Амстердам и се върнах в града.
След два дни, през които не се случи абсолютно нищо, ми се обади моята агентка Виктория от Лондон, за да обсъдим книгата, която й бях изпратил.
— Чудесна е, Чарли — започна тя, което ми се стори добър знак.
— Не го казваш просто така?
— Разбира се, че не. Това е една от най-хубавите ти книги досега.
— Малко се притеснявах за финала.
— Ти винаги се притесняваш за финала.
— Този път наистина.
— Какво те притеснява? Куфарчето ли? Мислиш, че всеки ще се върне да чете назад и ще забележи, че няма как само да е стигнало до апартамента на Никълсън?
— О, ужас! — възкликнах и разтърках чело.
Изчака една секунда.
— Виж, не е чак толкова голям проблем.
— Как да не е?
— Ще го оправим.
— Не трябваше „ние“ да го оправяме. Трябваше сам да го хвана. Какво друго? Щом това съм пропуснал, сигурно съм пропуснал и други неща.
— Нищо съществено. Наистина. Трябва само да се пипне тук-таме.
— Сигурна ли си? Защото тази книга стана доста по-сложна, отколкото я бях замислил.
— Хубаво е да е сложна.
— Само ако мога да сглобя всички парченца — отвърнах й аз и се пресегнах за бележник и химикалка.
— Ще го направиш. Знам. И куфарчето е последното парче от пъзела.