— Ще внимавам.
— Но защо да рискуваш? Имаш шестте хиляди евро, които си намерил и мога да се опитам да взема малко повече за книгата.
— Ако успея да реша проблема с куфара.
— Да. Но какво ще кажеш да се обадя тук-там?
— Не става. Не още. Изчакай, докато премисля всичко отново. Слушай, Виктория, трябва да затварям. Някой чука на вратата. Пази се!
— Не аз трябва да се пазя — отвърна ми тя, когато понечих да затворя слушалката. — Аз от какво да се боя? Да не се порежа на някой лист хартия ли?
7.
Мъжът, който заварих от другата страна на вратата на апартамента си, приличаше на полицай, откъдето и да го погледнеш. Беше над среден ръст (макар че не и за холандец), с изправена стойка, която му придаваше вид на войник, застанал мирно. Косата му беше късо подстригана и върху квадратните му рамене висеше тъмен шлифер, който скриваше черния костюм. Единственото нещо, което не се връзваше, бяха очилата, без рамки, последен писък на модата, очила, каквито би носил шведски дизайнер.
— Господин Хауърд? — попита той.
— Чарли Хауърд, точно така.
— Аз съм инспектор Бургграве от амстердамската полиция. Бих искал да поговорим.
Казаното от него прозвуча като нещо средно между молба и заповед и понеже разликата ми се стори доста смътна, поканих го във всекидневната, без да кажа нито дума. Бях установил, че репченето пред полицейски служител е най-бързият начин да си стъжниш живота. И все пак…
— Имате ли нещо против, ако ви попитам как влязохте в сградата, инспекторе? Обикновено посетителите трябва да ми звъннат отдолу.
— Един човек излизаше — отвърна той, без да навлиза в излишни подробности.
— Разбирам, и ви пусна просто така?
Той кимна.
— Не сте споменали, че сте полицейски служител?
Получих озадачен поглед, сякаш си насилвах късмета.
— Простете — отвърнах аз, — но това е жилищна сграда и смятам, че хората, които живеят в нея, имат определени отговорности един към друг. Особено, когато става въпрос за чужденци. Много ли ще ви притесня, ако ви помоля да се легитимирате?
Той въздъхна и бръкна в сакото си със заучен жест, извади коженото калъфче и го разтвори пред очите ми. Запомних името и ранга му.
— Всичко е наред значи. Да ви донеса ли нещо за пиене?
— Не — отвърна той и върна картата обратно в джоба си.
— Ще седнете ли?
Инспекторът остана прав, държеше се така, сякаш изобщо не ме беше чул, и междувременно оглеждаше всекидневната ми, видя купищата книги на пода и масичката за кафе, писалището и лаптопа ми, копие от последния ми ръкопис, а до него телефона ми и пепелника с няколко фаса в него. Погледът му премина по поставеното в рамка първо издание на „Малтийският сокол“ на Дашиъл Хамет, което висеше на стената, и по панорамния прозорец, който гледаше към канала Биненкант отдолу и баржите, закотвени покрай брега. Човек свиква с начина, по който един полицай се отнася към дома му — как подробно оглежда всичко, сякаш господ му е дал право да си завира носа, където пожелае. Бургграве не беше по-различен, макар че може би беше малко по-усърден от повечето си колеги.
— Документите у вас ли са?
— Моля?
— Документите за визата.
— О, нямам такива — отвърнах. — Европейски съюз и така нататък.
Премигна зад лъснатите до блясък очила.
— Паспортът тогава.
— Един момент — отвърнах и го оставих, за да отида до спалнята и да си взема паспорта. Когато се върнах, го заварих да разглежда отблизо корицата на романа на Хамет.
— Любител на книгите ли сте, инспекторе?
Той само ме погледна.
— Това известна книга ли е?
— Много известна.
— Повечето хора си слагат картини по стените.
— Е, аз не си падам много по изкуството. Поне не в традиционния смисъл.
— Чували ли сте някои от нашите холандски майстори?
— Един-двама — признах си. — Макар че никога не съм харесвал Ван Гог.
Подадох на Бургграве паспорта си, той го отвори и се втренчи в мен съсредоточено, сякаш подозираше, че ще открие несъответствие между снимката в паспорта и лицето ми. После извади бележник и химикалка от палтото си и започна да записва данните ми.
— Какво правите в Амстердам, господин Хауърд?
— Работя върху книга — отвърнах и посочих ръкописа. — Пиша криминални романи. Може да сте чели някоя от книгите ми?
— Не съм — отвърна той и се съсредоточи върху бележките си. — Вероятно не сте много известен извън родината си.