— Искате да кажете, че е в безсъзнание ли?
— Може да умре.
— Боже! Съжалявам да го чуя. Искаше ми се да можех да ви помогна.
Протегнах ръка да се сбогувам, но Бургграве само я изгледа с леко отвращение, преди да се запъти към входната врата.
— Ще останете ли в Амстердам, господин Хауърд? — попита ме през рамо той.
— Докато довърша книгата си.
— Може ли да поговорим отново?
— Добре. Инспекторе, паспорта ми?
Бургграве се спря. Протегнах длан към него и след като се поколеба за миг, той бръкна в джоба на сакото си и ми върна червената книжка.
— Извинете — успя да промълви през стиснати зъби.
— Няма проблем — отвърнах.
8.
След като той си отиде, поседях известно време на писалището си, пушех и гледах през прозореца фигурите, които вятърът рисуваше по повърхността на канала. Запитах се дали да не поработя върху ръкописа и проблема с куфарчето, който Виктория беше открила, но знаех, че няма смисъл. Умът ми бе другаде, заангажиран от кашата, в която се бях забъркал. Чудех се колко разумно беше да лъжа Бургграве и тогава ми хрумна, че Виктория може би беше права и просто трябваше веднага да напусна Амстердам. Не че имаше нещо, което да ме задържа: вещите ми се побираха в два сака, плащах наема си за седмица и щях да си тръгна с близо шест хиляди евро в джоба от последния си обир. Хубава фантазия беше, така както си го мислех, но щеше да си остане само фантазия. В действителност бях казал на Бургграве, че ще остана в обозримото бъдеще и щеше да изглежда подозрително, ако заминех. Пък и освен това имах усещането, че ако го направя, ще изпусна много заинтригуваща възможност.
Облегнах се на стола, издърпах средното чекмедже на писалището и го сложих на пода до краката си. После заопипвах с ръка мястото, където беше чекмеджето, докато пръстите ми не откриха това, което търсеха. Поставих двете фигурки на маймуни върху писалището пред мен, едната си запушваше ушите, а другата си затискаше устата, подпрях глава с ръце и се замислих за третата маймунка, тази, която закриваше очи и тогава ми хрумна, че в положението, в което се намирах, и аз виждах толкова, колкото нея. Колко струваше целият комплект фигурки? Кой колекционираше подобни неща? И можеха ли да бъдат продадени безпроблемно?
Въздъхнах и бутнах маймунките по гръб с един замах на пръстите си, после ги стиснах в шепа, облякох си палтото, метнах си шала и излязох навън в брулещия, осеян с капчици дъжд, бриз.
Когато стигнах до „Кафе де Бруг“, вътре беше почти пълно. Клиенти с плетени пуловери и вълнени шапки си грееха ръцете около чашите с кафе „Веркеерд“ и един-двама похапваха парчета вкусен ябълков пай с бита сметана. Клиентелата се състоеше почти изцяло от холандци и аз се почувствах неловко, когато се обърнах към младежа зад бара и прекъснах фона от гласове с английския си.
— Марике тук ли е? — попитах го аз.
Мъжът ме погледна намръщено.
— Кой си ти?
— Приятели сме.
Мъжът се намръщи още повече и аз устоях на изкушението да го предупредя да не излиза навън, отвъд стъклената врата на кафенето, да не би от вятъра лицето му да не застине в това изражение.
— Тя тук ли е? — опитах отново.
Мъжът неохотно набра някакъв телефон и когато му вдигнаха, измърмори нещо на холандски. Долових думата „енглесман“, но това беше всичко, което успях да разбера. По средата на краткия разговор мъжът замълча, изгледа ме и явно ме описа подробно. Казах му, че името ми е Чарли, но той се престори, че не ме чува и вместо да ми подаде слушалката, затвори телефона.
— Горе е — рече той и ми посочи вратата в дъното на салона, на която пишеше „Служебен вход“. — Чака те.
Оставих младежа да си упражнява мръщенето, минах покрай няколкото останали маси и влязох през вратата. Дървеното стълбище ме отведе на площадката на втория етаж, където открих Марике. Гледаше надолу към мен. Беше с клин и торбест суичър, косата й беше немита и хваната небрежно отзад на главата, не носеше никакъв грим. Но дори и с намръщената си физиономия, много по-страшна от тази на приятелчето й от долния етаж, тя пак бе в състояние да ме накара да забравя всичко, за което си мислех.
— Трябва да поговорим — казах, без да се осмеля да срещна погледа й.
Марике ме изгледа за миг, после се обърна и влезе през вратата зад нея. Последвах я и съвсем скоро се озовах в светла стая с изглед към улицата и моста, който се простираше над канала Кайзерсграхт и благодарение на който кафенето бе получило името си. По средата на стаята бе разположен комплект плетени мебели, а в дъното се виждаха двойно легло и закачалка за дрехи, плюс няколко полици наблизо, пълни с провизии за бара: кафе на зърна, бирени фъстъци, салфетки и други такива неща. Марике се настани със свити крака върху плетеното канапе, а аз предпочетох да седна на ръба на едно от креслата, подпрях лакти на коленете си и потрих ръце, за да се стопля.