— Трябва да знам какво става — започнах аз. — Искам да ми кажеш с кого си говорила и какво си казала. Кажи ми всичко.
— Майкъл е жив — отвърна тя след известно мълчание. — Според мен едва ли те е грижа за това, но той е жив.
Смекчих тона си.
— Разбира се, че ме е грижа.
— В болницата, машина диша вместо него. Само спи. Пръстите му… — потръпна.
— Казах, че ме е грижа, Марике.
Тя ме изгледа втренчено, стискаше и отпускаше ръката си. Не бях сигурен какво видя в мен в този миг, още по-малко пък бях сигурен, че й хареса.
— Защо избяга? — попита ме тя най-накрая.
— Знаеш защо.
— Защото си страхливец — отвърна тя и вирна брадичка към мен.
— Може би. Но и да бях останал, това нямаше да помогне на Майкъл. Не знаех дали мога да обясня какво правех там. Инструментите ми бяха с мен. Не те познавах изобщо.
— Не беше редно.
— Ами Майкъл ми плати да върша нередни неща. Имам чувството, че в миналото и той самият е вършил лоши работи.
— Може никога повече да не отвори очи.
— Знам. Говорих с човек от болницата.
— Ходил си в болницата? — попита тя, гледаше ме внимателно, здраво стиснала устни.
— Обадих се по телефона. Не смятах, че е безопасно да ходя там. Не съм сигурен дали и ти трябва да ходиш. В момента почти за нищо не съм сигурен.
— Може би трябва да продължиш да бягаш. Страхливец.
Въздъхнах.
— Виж, полицията идва у дома сутринта.
Присви очи. Разбрах, че поне събудих интереса й.
— Разпитваха ме за Майкъл. Знаеха, че сме се срещали. Казаха, че са го разбрали от компютъра му, но не знам дали да им вярвам.
— Откъде другаде ще разберат?
— Това исках да те попитам.
— Ха! — възкликна тя и вдигна ръце. — Мислиш, че аз съм им казала? Мислиш, че и аз съм страхлива?
— Мисля, че си разстроена. В шок. Може да не си знаела какво говориш.
— Нищо не съм им казала.
— Не казвам, че е било нарочно. Може дори да не си спомняш. При шок така става. Може да си им казала, че съм се срещал с Майкъл. Може друго да не си им казала. Те да са си измислили останалото.
— За глупачка ли ме вземаш? Нищо не съм им казала.
— Добре — отвърнах и вдигнах ръце, за да я успокоя. — Но все пак те знаеха. Нямаха представа дали е важно, но дойдоха да говорят с мен.
— Какво им каза?
— Че никога не сме се срещали.
— И те ти повярваха?
— Не съм сигурен. Каза ли на полицията за двамата мъже, с които беше Майкъл?
Тя погледна към пода.
— Естествено.
— Познаваш ли ги?
— Не, описах ги.
— Полицията знае ли кои са?
Повдигна рамене.
— Мисля, че не. Искаха да разберат дали Майкъл ги познава отпреди.
— И?
— Казах, че не знам. Истина е — рече тя с широко отворени очи. — Никога не съм се срещала с приятелите на Майкъл.
— Големи приятели.
— Така ги наричаше пред мен.
— Ами маймунките? — опипах почвата аз. — Каза ли на полицията за тях?
Тя бавно поклати глава.
— Какви са тези маймунки всъщност? Колко струват?
— Нищо не струват.
— Сигурна ли си? Когато ти показах едната онази нощ… Очите ти…
— Да?
— Се ококориха. Все едно държах ярка лампа в ръце.
Тогава понечи да се усмихне, сякаш бе готова да ми се присмее, но се овладя и подпря брадичка с ръце.
— Нея съм я виждала и преди — отвърна тя, простичко. — Тази с покритите очи. Но не и другите.
— Но какво означават те, Марике? За теб? За Майкъл?
— У теб ли са? — попита тя и ме погледна.
Поклатих глава.
— Къде са?
— На сигурно място.
— Заведи ме при тях.
— Не още. Не знам в какво съм се забъркал. Те са ми застраховката.
— Ще си получиш парите — отвърна тя студено.
— Може би. Но точно сега искам да получа някои отговори. Защо не ми кажеш за втория крадец? Знаеше ли за него?
Лицето на Марике се изпъна, изражението й наподобяваше въпросителен знак, устните й се свиха, за да образуват точката в основата на извивката, която веждите и носът описваха.