— Значи не си знаела. Мисля, че ти вярвам. Имаше втори човек, Марике. Проникна в апартамента в Йордаан, докато още бях вътре. Търсеше същото, което и аз.
— Не знам нищо за втория човек — отвърна ми тя.
— Мисля, че Майкъл го е наел. Искал е да има резервен вариант, когато му отказах.
— Но защо да го прави?
— Защото е искал да получи маймуните точно тази нощ. Даде ми ясно да го разбера. Това ме разтревожи, но не чак толкова, колкото е трябвало.
Марике разгъна крака и стъпи на земята, запъти се към прозореца в предната част на стаята. Обви ръце около раменете си и се загледа в едва доловимото си отражение върху стъклото. Наблюдавах я как се оглежда, запленен от кръглата форма на изображението. Пак тези лунички на врата й. Малки несъвършенства. Предизвикателства.
— Искаше само теб — отвърна тя. — Никой друг. Препоръчаха те. Някакъв човек от Париж. Приятел.
— Не може да бъде — отговорих аз. — Познавам един човек в Париж, но той щеше да ми каже.
— Не и ако Майкъл не е искал да ти казва.
— Напротив, дори тогава.
— Така ли мислиш?
— Да. Мъжът, за когото се сещам, ми осигурява работа. Така си изкарва парите. Но трябва да му вярвам, за да вървят нещата. Той го знае.
Присви рамене.
— Вероятно и Майкъл е трябвало да му вярва.
— Не по същия начин.
— Разбира се, че по същия начин — отвърна тя, обърна се към мен, лицето й беше открито, както никога досега.
— Не — настоях. — Не разбираш. Този човек е търговец на крадени вещи.
— Така ли?
Погледнах я с очакване, дадох време на думите си да влязат нейде в дебелата й глава. Не го направиха обаче. Вместо това отекнаха в моята.
— Марике — попитах аз, — с какво си изкарваше хляба Майкъл?
— Не знаеш ли?
Поклатих глава.
— Ами той е като теб, Чарли.
— Точно като мен?
— Да, крадец, разбра ли?
9.
Седях на стола пред писалището с преплетени зад врата пръсти и се опитвах да измисля как да реша проблема, на който се бях натъкнал.
Никълсън беше моят убиец. Това поне ми беше ясно от самото начало на книгата, а знаех също как да докажа вината му. Единственият проблем беше куфарчето, онова с ужасната тайна вътре — дясната ръка на жертвата — иконома Артър. Бях се погрижил главният ми герой Фолкс да разбере всичко — как Никълсън искал Артър да умре, за да може да влезе в дома на господаря на Артър и да си вземе снимката, с която го изнудваха, как си беше създал алиби, убеждавайки жена си, че е прекарал вечерта в кабинета си, докато в действителност беше хванал такси до другия край на града, беше убедил Артър да го пусне в апартамента си, удушил го, отрязал ръката му и я взел със себе си обратно в куфарче, което открил в апартамента на Артър, след което използвал ключовете на Артър, за да влезе през вратата и после студените му мъртвешки пръсти, за да отвори електронния сейф със скенер за пръстови отпечатъци. Не бях обърнал внимание, обаче, докато Виктория не ми го каза, че бях накарал Фолкс да измъкне куфарчето от кабинета на Никълсън, за да докаже вината му, при което Никълсън рухва и признава стореното, но не бях обяснил по какъв начин точно куфарът накрая се е озовал от строго охранявания полицейски склад за веществени доказателства в дома на Никълсън.
Беше си засечка. Преди решавах подобни проблеми като просто карах Фолкс да прониква с взлом, където трябва и да манипулира уликите както му харесва. Но тук не можех да го направя, защото куфарчето се намираше в полицейския участък и независимо колко далеч си позволявах да стигам с фантасмагориите си, възможността Фолкс да ограби полицията минаваше отвъд допустимата граница. Единият начин да реша проблема бе, като въведа нов герой, да речем някое печено ченге, което Фолкс да убеди да му помогне. Може ли после ченгето да го арестуват, задето е дал куфара на Фолкс? Идеята не беше лоша, но не ми се понрави, защото трябваше да пренаписвам доста неща. Щом ченгето щеше да играе такава роля, трябваше да се появи по-рано и да измисля няколко сцени, в които Фолкс да говори с него и да спечели доверието му, а това означаваше прекалено много работа. Пък и ако нещата тръгнеха в тази посока, къде щеше да бъде изненадата за читателя, когато Фолкс отвореше шкафа в апартамента на Никълсън и извадеше куфарчето?
Докато се борех с тази мисъл, телефонът ми звънна и аз вдигнах. Беше Пиер, отговаряше на обаждането ми. Повече от сигурен съм, че Пиер не е истинското му име, но истината е, че трябва да използваш някакво име, когато говориш делово с някого и понеже беше французин и живееше в Париж, Пиер ми се струваше напълно подходящ избор. На Пиер му беше все тая как го наричам, стига да получаваше дела си от всяка работа, която ми прехвърлеше и комисионната си от всяка крадена вещ, която имах нужда да шитне.