— Чарли, имаш ли работа за мен в Амстердам? — започна той.
— Може би — отвърнах, облегнах се на стола и вдигнах крака върху писалището, като кръстосах глезени. — Въпреки че всъщност зависи от теб, Пиер. От това колко мога да ти вярвам, ако трябва да бъда точен.
— Чарли… Моля те. Ние сме приятели. Не си говорим по този начин.
— Обикновено не — рекох, погледнах вдясно и оправих рамката, в която се намираше романът на Хамет. — Но както чувам, нещата са се променили. Разбрах, че даваш името ми на всеки, който го поиска.
От другата страна на линията настъпи мълчание. Изчистих едно прашно петънце от стъклото на рамката.
— На американци, Пиер — подсетих го. — Почитатели на работата ми. Това говори ли ти нещо?
— Чарли…
— Помисли си. Дано да си имал основателна причина.
— И той ми е приятел — започна предпазливо Пиер. — Стар приятел. Искаше най-добрия, когото познавам в Холандия. Ти си най-добрият, Чарли.
— Това звучи успокояващо. Каза ли ти какво иска?
— Само името ти. Казах, че ще ти се обадя, както сме се уговорили, но на него не му хареса.
— Защо?
— Не ми каза.
— Знаел си, че е крадец?
— Разбира се. Затова го познавам — отвърна той с нотка на изненада в гласа.
— И не се усъмни, че иска да наеме някой друг?
— Малко, да. Но мнозина губят кураж.
— Реши, че е заради това ли?
— Дванайсет години са много време, нали?
Седнах изправен на стола и притиснах слушалката към ухото си.
— За какви дванайсет години става дума, Пиер?
— Не знаеш ли?
— Какво да знам? Вътре ли е бил?
— Не ти ли каза?
— Не, не ми каза — отговорих, пресегнах се да си взема химикалката и я изпробвах дали пише върху заглавната страница на ръкописа си. — За какво е лежал?
— Ами убил е човек.
— Убийство?
— Не. Онзи се направил на герой — искал да попречи на Майкъл да вземе диамантите.
— Значи с бил крадец на бижута? — попитах, докато скицирах проснат труп с въпросителен знак, който се мъдреше точно по средата му.
— Диаманти, Чарли. Това крадеше. Само диаманти.
— И някой се е опитал да го спре.
— Пазач, да.
— И той го е убил?
— Изглежда.
Замислих се за миг върху това. За мъжа, седнал срещу мен в мъждиво осветеното кафене. За това как изглеждаше съвсем нормален човек. Не и престъпник, никога не бих си го помислил. Нито убиец.
— Къде е станало? — попитах, докато скицирах диамант горе-долу голям колкото трупа, който бях нарисувал.
— В Амстердам.
— И е лежал в холандски затвор?
— Да.
— Не са го депортирали?
— Какво означава това?
— Не са го изгонили от страната. Не са го пратили обратно в Щатите. Мислех, че така става.
— Това не знам.
Повторих ченгела на въпросителната с химикалката, драсках отгоре, докато очертанията не се размазаха. После започнах да въртя химикалката около точката.
— Пиер, каза ли ти нещо за работата? Искаше ли да продадеш нещо после?
— Не. Но… не са били диаманти?
— Не. Маймуни бяха.
— Маймуни?
— Фигурки — отвърнах аз, хвърлих химикалката встрани и разтърках очи. — Евтини на вид. Три на брой. Едната си затваря очите, другата — ушите, третата — устата. Чувал ли си за тях?
— Разбира се.
— Мислиш ли, че могат да струват много?
— Не знам. Зависи от много неща.
— Струва ли си да убиеш заради тях?
— Убил е?
— Този път не — казах и въздъхнах. — Работата е там, че той е в болница, Пиер. И хич не е добре със здравето, доколкото разбирам. Наистина не съм сигурен в какво си ме забъркал този път.
— Не знаех за това — отвърна замислено той. — Тъжно ми е да го чуя. Беше човек, на когото можех да имам доверие. Също като теб.
— Никога не съм убивал човек.
— Така е. Но какво мога да направя?
— Можеш да разбереш какви са тези три маймуни. Да провериш дали могат да се продадат.